— Един магьосник използва такова място, за да умре — каза той, втренчен немигащо в мен. — Ти никога в живота си не си бил сам. Сега е времето да го сториш. Ще останеш в тази стая, докато не умреш.
Това негово изискване ме стресна, но същевременно ме накара да се разсмея.
— Не че се каня да го сторя, дон Хуан — казах аз, — но по какъв критерий ще разбера, че съм умрял? Освен ако не искаш от мен всъщност да умра физически.
— Не — отговори той. — Не искам тялото ти да умре физически. Искам да умре твоята личност. Това са две напълно различни неща. Но същество, твоята личност няма почти нищо общо с тялото ти, Твоята личност е твоят ум, а, повярвай ми, твоят ум не е твой.
— Що за глупост е това, дон Хуан? Как така моят ум не бил мой? — чух се да произнасям с нервен фалцет.
— Някой ден ще ти говоря на тази тема — каза той. — но не и докато си в мекия уют па приятелствата си.
— Критерият, по който се определя, че едни магъосник е умрял — продължи той, — е когато вече му стане напълно безразлично дали е в компания или сам. В деня, когато престанеш да копнееш за компанията на приятелите си, които ти използваш като щит, в този ден твоята личност ще е умряла. Какво ще кажеш, готов ли си на това?
— Не мога, дон Хуан — отговорих аз. — Безсмислено е да се опитвам да те лъжа. Не мога да изоставя приятелите си.
— Няма нищо — каза невъзмутимо той. Моят отговор, изглежда, ни най-малко не го бе засегнал, — Аз повече няма да съм в състояние да разговарям с теб, но може да се каже, че за времето, което прекарахме заедно, ти научи много нещо. Научи неща, които ще те правят много силен, независимо дали ще се върнеш на пътя или ще се отклониш от него.
Той ме потупа но гърба и се сбогува с мен. Обърна се и просто изчезна сред хората на площада, сякаш се разтвори в тях. За миг изпитах странното чувство, че хората на площада бяха завеса, която той разтвори и изчезна зад нея. Краят бе настъпил както всичко друго в света на дон Хуан — бързо и непредсказуемо. Стоварил се бе внезапно върху ми и ме помете, без изобщо да проумея как бях попаднал в него.
Би трябвало да се чувствам съкрушен. И все пак не бях. Кой знае защо се чувствах в приповдигнато настроение. Не можех да се начудя колко лесно 5е свършило всичко. Дон Хуан наистина беше изискано същество. Нямаше никакви взаимни обвинения, гняв или каквото и да било от този род. Качих се на колата и потеглих, щастлив и волен като чучулига. Направо ликувах. Колко невероятно, мислех си аз, че всичко бе свършило така бързо и безболезнено.
Пътуването ми на връщане мина без произшествия. Вече в Лос Анжелис, върнал се отново в привичната ми среда, забелязах, че съм се заредил е огромна енергия от последната ми среща с дои Хуан. Бях истински щастлив, с чувство за абсолютна лекота и подхванах с възобновен плам всичко това, което смятах за моя нормален живот. Напълно забравих всичките си терзания от моите приятели и пешата, които бях установил за тях, както и всичко, което бях споделил с дон Хуан във връзка с тях. Сякаш нешо бе изличило всичко това от съзнанието ми. На няколко пъти се удивих с каква лекота бях забравил нещо, което бе имало такова значение за мен, при това го бях забравил напълно. Всичко вървеше според очакванията ми. Имаше само едно несъответствие в иначе стройната парадигма на моя нов стар живот: отчетливо си спомнях думите на дон Хуан, че съм напуснал магьосническия свят само академично и че пак ще се върна. Помнех и бях записвал всяка дума от нашите беседи. Според нормалната ми линейна памет и разум дон Хуан никога не беше казвал такова нещо. Как тогава можех да си спомням неща, които никога не са ставали? Напразно си блъсках ума. Тези псевдоспомени бяха достатъчно странни, за да ме накарат да се замисля, но после реших, че няма смисъл. Доколкото разбирах, аз бях напуснал света на дон Хуан.
Следвайки препоръките на дон Хуан за отношението ми към хората, които по един или друг начин са ми правили добро, аз стигнах до едно потресително за мен решение: да почета приятелите си и да им благодаря, преди да е станало прекалено късно. Под въпрос оставаше обаче случаят с моя приятел Родриго Къмингс. Но едно произшествие с него разтърси из основи моята парадигма и тя се разлетя на късчета до пълно разпадане.
Отношението ми към Родриго Къмингс се промени коренно, когато престанах да се надпреварвам с него. Открих, че с най-голяма лекота мога да проецирам себе си стопроцентово в която и да било постъпка на Родриго. Всъщност аз бях същият като него, но не знаех това преди да престана да се състезавам с него. Едва тогава истината ми се очерта с влудяваща яснота. Едно от основните желания на Родриго беше да завърши колежа. Всеки семестър той се регистрираше в университета и се записваше за толкова курсове, колкото се разрешаваше. После, в течение на семестъра, той ги изоставяше един по един. Понякога изобщо зарязваше университета. Друг път ще издържи някой курс от цели три семестъра, за да се провали пред самото завършване.