По време на последния си семестър той бе записал курс по социология, понеже му допадаше. Наближаваше последният изпит. Каза ми, че има на разположение три седмици, за да учи и изчете учебника за този курс и че това било прекалено много време за някакви си шестстотин страници. Той се смяташе за скоростен читател с висока степен на запаметяване — по негово мнение имал почти стопроцентово фотографическа памет.
Решил, че има премного време преди изпита, той ме помоли да му помогна да преустрои автомобила си, за да му е по-удобно при разнасянето на вестници. Искаше да свали дясната врата, за да може да хвърля оттам вестниците с дясната си ръка, а не както досега да ги прехвърля през покрива с лявата. Напомних му, че е левак, на което той отговори, че сред множеството му способности, които никой от приятелите му не забелязвал, била и тази, че си служи еднакво добре и с двете ръце. В това беше прав — аз самият никога не бях забелязвал. След като му помогнах да свали вратата, той реши да свали обшивката на покрива, която беше доста разкъсана. Каза, че колата му била в отлично техническо състояние и ще я откара в мексиканския град Тихуана (който по лосанжелиски маниер нарече „Ти Джей“) и там щели да му сложат нова обшивка само за няколко гущера.
— Можем страхотно да използваме това пътуване — каза той въодушевено и дори подбра приятелите, които щеше да вземе. — Сигурен съм, че в Ти Джей ти ще се юрнеш да търсиш антикварни книги, защото си си заплес. Останалите ще хлътнем в някой бардак, знам доста такива местенца.
Отиде ни една седмица, за да смъкнем пялата обшивка и да изтъркаме металната повърхност, за да я приготвим за новата. Ма Родриго вече му оставаха само две седмици за учене, но той още смяташе, че има предостатъчно време. Тогава ме склони да му помогна да боядиса апартамента си. Отне ни една седмица да го боядисаме и изциклим подовете. В едната от стаите той не искаше да нанася боята върху тапетите. Наложи се да наемем специална машина, която отлепя тапетите с пара. Естествено, нито Родриго, нито аз и понятие си нямахме как се използва тая машина, затова свършихме работата ужасно нескопосано. Накрая се наложи да използваме „Топинг“ — фина смес от гипс и други субстанции за шпакловка на стените.
След всички тези усилия на Родриго му останаха само два дни да назубри шестстотин страници. Той се хвърли в маратон от денонощно четене с помощта на амфетамини. Успя все пак да дойде в колежа в деня на изпита, успя да седне на банката, успя да вземе в ръце листовките с тестовете.
Това, което не успя да направи, бе да остане буден, за да си вземе изпита. Тялото му се свлече напред и главата му страхотно издумтя на банката. Изпитът беше прекъснат за известно време. Преподавателят по социология и студентите, които седяха около Родриго, изпаднаха в паника. Тялото му бе вкочанено и леденостудено. Всички заподозряха най-лошото — помислиха, че е умрял от сърдечен удар. Повикаха линейка да го отнесат. След повърхностен преглед се установи, че Родриго е дълбоко заспал, и го откараха в близката болница да си отспи, докато от организма му се разкарат всичките амфетамини.
Приликата ми с Родриго Къмингс беше толкова пълна, че чак се уплаших. Бях същият като него. Тази прилика стана нетърпима за мен. И в един пристъп на пълен, самоубийствен нихилизъм, както си го определих, аз наех една стая в разнебитен хотел в Холивуд.
Килимите бяха зелени с ужасни прогаряния от цигари, които явно са били потушавани миг преди да се разразят в същински пожар. Завесите на прозорците бяха зелени, стените — излиняло зелено. Мигащият неонов надпис на хотела осветяваше стаята през цялата нощ.
В последна сметка се оказа, че направих точно каквото ме бе посъветвал дон Хуан, но стигнах до това по заобиколни пътища. Не го сторих, за да изпълня неговите изисквания, нито с намерение да изгладя противоречията ни. Останах в хотела месеци наред, докато моята личност, както ми бе предсказал дон Хуан, не умря, докато наистина ми стана все едно дали съм в компания или сам.
Напуснах хотела и се преместих да живея в самостоятелна квартира по-близо до колежа. Продължих занятията си по антропология, които всъщност не бях прекъсвал, и започнах доходен бизнес с една съдружничка. Всичко изглеждаше абсолютно наред, докато един ден не ме разтърси като удар в главата мисълта, че съм на път да изкарам остатъка от живота си в тревоги за бизнеса или в терзания пред привидната възможност за избор между академична или бизнескариера, или пък в нерви от небрежността и измамите на моята съдружничка. Проникна ме до дъното на душата ми истинско отчаяние. За първи път в живота ми, въпреки че бях видял и правил толкова неща, аз нямах изход. Чувствах се напълно загубен. В главата ми сериозно започна да се върти мисълта за най-практичния и безболезнен начин да сложа край на живота си.