Една сутрин ме събуди силно, настойчиво чукане на вратата. Помислих, че е хазяйката и знаех, че ако не отговоря, тя ще влезе със своя ключ. Отворих вратата и там стоеше дон Хуан! Толкова се слисах, че загубих ума и дума. Взех да мънкам и пелтеча, неспособен да произнеса и дума. Изпитах желание да му целуна ръка, да коленича пред него. Дон Хуан влезе и най-непринудено приседна на ръба на кревата.
— Пристигнах в Лос Анжелис само за да те видя — каза той.
Предложих да отидем на закуска, но той каза, че го чакат други неща и разполага само с минутка да поговори с мен. Припряно му заразказвах как съм живял на хотел. Присъствието му така ме обърка, че и за миг не ми хрумна да го попитам как е открил къде живея. Казах на дон Хуан колко дълбоко съжалявам, че съм наговорил всички онези неща в Ермосийо.
— Няма нужда да се извиняваш — успокои ме той. — Всеки от нас е правил същото. Веднъж и аз самият избягах от света на магьосниците и трябваше едва ли не да умра, за да осъзная глупостта си. Важното е да стигнеш до преломния момент, все едно по какъв начин, а ти точно това си сторил. Вътрешното мълчание става реално за теб. Точно по тази причина аз съм тук и разговарям с теб. Разбираш ли какво искам да кажа?
Мислех си, че разбирам какво има предвид. Схванах, че е доловил интуитивно или е прочел във въздуха — както умееше да чете много неща, — че съм в пълна безизходица, и е дошъл да ме избави.
— Нямаш никакво време за губене — каза той. — Трябва до един час да закриеш бизнеса си, защото един час е цялото време, което мога да си позволя да те чакам. Не защото не искам да чакам, а защото безкрайността ме притиска безжалостно. Иначе казано, безкрайността ти дава един час да се освободиш от всичко. Защото за безкрайността единственото занятие, достойно за един воин, е свободата. Всяко друго занятие е заблуда. Ще можеш ли да се освободиш от всичко за един час?
Не беше нужно да го убеждавам, че ще мога. Знаех, че трябва да успея. Тогава дон Хуан ми каза, че щом приключа с всичко, той ще ме чака на пазара в един мексикански град. В усилията си да обмисля как да закрия бизнеса си, аз не дочух какво беше казал. Когато той го повтори, помислих естествено, че се шегува.
— Как ще мога да се добера до този град, дои Хуан? С кола ли, със самолет ли? — попитах аз.
— Първо закрий бизнеса си — разпореди той. — После решението само ще дойде. Но запомни, ще те чакам само един час.
Той си тръгна, а аз трескаво се хвърлих да приключвам с всичко, което трябваше. Това, естествено, ми отне повече от един час, но не спрях да се замисля, защото веднъж заел се да приключа всички бизнесформалности, аз вече карах по инерция. Едва когато свърших всичко, аз осъзнах, че съм изправен пред истински проблем. Проумях, че абсолютно съм се издънил. Бях останал и без работата си, и без никаква възможност да се добера до дон Хуан.
Отидох до леглото си и потърсих единствената утеха, за която ми хрумна: покой, тишина. За да улесня настъпването на вътрешното мълчание, аз се възползвах от един способ, на който ме бе научил дон Хуан — седнах на леглото със свити колене, петите събрани се допираха до бедрата, а ръцете, хванали глезените, придържаха краката заедно. Той ми беше дал една дебела тръба, която винаги ми беше подръка, където и да ходех. Беше дълга към две педи и откъм единия край подплатена с възглавничка. Закрепвах я между стъпалата си, а откъм подплатения край я опирах точно по средата на челото, за да поддържа тежестта на главата ми. Винаги когато заемах това положение, аз само след секунди потъвах в дълбок сън.
Явно и този път съм заспал с обичайната лекота, защото сънувах, че съм в мексиканския град, където трябваше да се срещнем с дон Хуан. Този град винаги ми е бил интересен. Пазарът ставаше веднъж седмично и селяните от околността докарваха стоката си за продай. Но в този град най-миого ме привличаше павираното шосе, което водеше към него. Преди самия град то минаваше по стръмен хълм. Много пъти бях присядал па една пейка до сергията със сирене и гледах към хълма. Наблюдавах как хората идват от града с мулетата и товара им, но първо виждах само главите им; колкото повече приближаваха, толкова по-голяма част от тях се виждаше, докато накрая се окажеха на билото на хълма и тогава ги виждах в цял ръст. Винаги ми се струваше, че изникват от земята, едни бавно, други по-бързо, в зависимост от скоростта им. В съня ми дон Хуан ме чакаше до сергията със сирене. Приближих се до него.