— Ти направи това от вътрешното си мълчание — каза той и ме потупа по гърба. — Ти достигна своя преломен момент. За миг бях започнал да губя надежда, но се повъртях наоколо, понеже знаех, че ще успееш.
В този сън ние тръгнахме да се поразходим. Чувствах се по-щастлив от всякога. Сънят ми беше толкова жив, така страхотно реален, че у мен не остана никакво съмнение — бях решил проблема, дори това решение да е било само сън — фантазия.
Дон Хуан се засмя и поклати глава. Той определено четеше мислите ми.
— Ти не си просто в сън — каза той, — но кой съм аз, че да ти кажа това? Ти сам ще узнаеш един ден, че във вътрешното мълчание няма сънища, защото сам ще направиш избора да приемеш това знание.
ИЗМЕРЕНИЯТА НА ПОЗНАНИЕТО
Определението краят на една епоха не беше съвсем метафора за дон Хуан. По-скоро бе точно описание на процеса, през който минават шаманите, за да разградят структурата на света такъв, какъвто го познават, и да я заместят с друг начин на опознаване на заобикалящия ги свят. Като учител дон Хуан Матус се стремеше от самото начало на познанството ни да ме въвежда в познавателния свят на шаманите от древно Мексико. По онова време терминът познавателен процес беше ябълката на раздора помежду ни. Аз го разбирах като процес, посредством който ние опознаваме заобикалящия ни свят. Едни неща влизат в обхвата на този процес и са лесно познаваеми за нас. Други не се побират и поради това остават като аномалии, тоест неща, които не можем да разберем адекватно.
От своя страна дон Хуан твърдеше от самото начало на познанството ни, че светът на магьосниците от древно Мексико се различава от нашия не по повърхностни белези, а по напълно различния начин, по който протича познавателният процес. Според него познавателният процес в нашия свят изисква интерпретация на сетивните данни. Казваше, че Вселената се състои от безкраен брой енергийни полета, разпръснати навсякъде из нея под формата на светещи нишки. Тези светещи нишки въздействат над човека като организъм. Реакцията на организма е да превърне тези енергийни полета в сетивни данни. След това сетивните данни се интерпретират и тази интерпретация именно се превръща в нашата познавателна система. Моите разбирания за познанието ме караха да смятам, че то е универсален процес, тъй както езикът е универсален процес. Всеки език има различен синтаксис, така както всяка система на интерпретация на света е с леко различна организация.
Твърдението на дон Хуан обаче, че шаманите от древно Мексико имали напълно различна познавателни система, за мен беше равностойно на това да кажеш, че имат различен начин на общуване, който няма нищо общо с езика. Отчаяно исках да чуя от него, че познавателната им система е с различен език, но все пак език. За дон Хуан краят на една епоха означаваше, че започват да се установяват елементи от едно различно познание. Елементите на моето нормално познание, все едно колко приятни и удовлетворителни са за мен, започват да се разтапят и изчезват. Съдбоносен момент в живота на човека!
Най-ценният за мен елемент беше моят академичен живот. Всяко нещо, което го застрашава, представляваше заплаха за най-дълбоката ми същност. Особено ако атаката е завоалирана, незабележима. Такова нещо ми се случи с професора, на когото бях отдал цялото си доверие — професор Лорка.
Бях се записал в курса по „когнитивна психология“ на професор Лорка, защото ми го бяха препоръчали като един от най-блестящите специалисти по това време. Професор Лорка беше направо красив мъж. Русата му коса беше грижливо сресана на една страна. Челото му беше гладко, без нито бръчица и му придаваше вид на човек, който през живота си за нищо не се е тревожил. Костюмите му бяха с изключително добра кройка. Не носеше вратовръзка, което му придаваше момчешки вид. Вратовръзка слагаше само ако имаше среща с важни личности.
По време на първата ми лекция при професор Лорка ме смути и изнерви това, че в началото взе да крачи назад-напред няколко минути, които на мен ми се сториха вечност. През цялото това време професор Лорка движеше нагоре-надолу тънките си, стиснати устни, като по този начин засилваше неимоверно напрежението, с което изпълваше претъпканата и със затворени прозорци зала. Внезапно той спря. Застана в центъра на залата на няколко крачки от моята банка и потупвайки по катедрата с акуратно навит вестник, започна да говори.