— Никога няма да се узнае… — подхвана той. Всички в залата едновременно започнаха трескаво да си записват.
— Никога няма да се узнае — повтори той — какво изпитва една жаба, докато седи на дъното на езерото и интерпретира жабешкия свят около себе си.
Гласът му показваше изключителна сила и убедителност.
— И така, какво мислите, че е това? — и той завъртя с широк жест вестника над главата си.
По-нататък прочете пред курса статия от вестник, в която се съобщаваше за изследванията на един биолог. Цитираше се описанието на учения какво изпитват жабите, когато над главите им прелитат насекоми.
— Тази статия разкрива небрежността на репортера, който очевидно е цитирал погрешно учения — заяви професор Лорка с авторитета на стопроцентов професор. — Един учен, колкото и да е невеж, никога не би си позволил да антропоморфизира резултатите от изследването си, освен ако, естествено, не е пълен профан.
След това встъпление той изнесе блестяща лекция за самостойността на нашата познавателна система или на познавателната система на всеки организъм поначало. Във встъпителната си лекция той ни обсипа с порой от нови идеи, които представи с изключителна простота, готови за употреба. Най-новаторската идея за мен беше, че всеки индивид от всеки вид на земята интерпретира света около себе си, използвайки данните, получени от специализираните си сетива. Той заяви, че човешките същества не могат дори да си представят например какво е да живееш в свят, управляван от ехолокация, какъвто е светът на прилепите и в който никоя от предполагаемите ориентировъчни точки не може дори да бъде осъзната от човешкия ум. Той показа съвсем ясно, че от тази гледна точка не може да има две сходни познавателни системи между отделните видове.
Когато напуснах аудиторията след края на продължилата час и половина лекция, аз се чувствах завладян от блестящия ум на професор Лорка. Оттогава станах заклет негов поклонник. Намирах лекциите му за повече от стимулиращи и провокиращи мисълта. Това бяха единствените лекции, които с нетърпение очаквах. Всичките му ексцентричности нямаха никакво значение за мен в сравнение с качествата му на превъзходен преподавател и мислител-новатор в областта на психологията.
По времето, когато за първи път присъствах на занятия с професор Лорка, аз вече бях работил почти две години с дон Хуан. Като човек, свикнал на определен ред, вече си бях затвърдил като стереотип на поведение да разказвам на дон Хуан всичко, което ми се е случвало във всекидневния свят. При първа възможност споделих с него за отношението си към професор Лорка. Превъзнасях професора до небесата и най-дръзко признах, че професор Лорка е моят пример за подражание. Изглежда, на дон Хуан му направи силно впечатление този израз на искрено възхищение, обаче ми отправи едно странно предупреждение.
— Не се възхищавай на хората отдалеч — каза той. — Това е най-сигурният начин да създадеш едно митологическо същество. Иди по-близо до своя професор, разговаряй с него, виж какъв е като човек. Изпитай го. Ако поведението на твоя професор следва убеждението, че е човек, който ще умре, тогава всичко, което прави, без значение колко странно би могло да изглежда, трябва да е обмислено предварително и окончателно. Но ако всичко се окаже просто думи, тогава той не струва и колкото едно развалено яйце.
Безкрайно се засегнах от това според мен коравосърдечие на дон Хуан. Помислих си, че може би донейде ревнува заради чувствата ми към професор Лорка. Щом тази мисъл се формулира в ума ми, почувствах облекчение — обясних си всичко.
— Кажи ми, дон Хуан — опитах се да приключа разговора ни в друг тон, — какво всъщност представлява съществото, което ще умре? Много пъти си ми говорил за това, но всъщност не си ми давал определение.
— Човешките същества са същества, които ще умрат — каза той. — Магьосниците твърдо смятат, че единственият начин да се справяме с този свят и с нещата, които правим в него, е като приемем напълно, че сме същества на път да умрем. Без да сме приели това основно схващане, нашият живот, всичките ни действия и светът, в който живеем, са неконтролируеми.
— По нима простото приемане на това води до толкова важни последици? — попитах с псевдопротестиращ тон.
— Можеш да се обзаложиш на това с живота си! — усмихна се дон Хуан. — Обаче номерът не е просто да го приемем. Трябва да въплътим на практика това убеждение и с него да изживеем целия си житейски път. Магьосниците от всички времена са казвали, че мисълта за смъртта ни е най-отрезвяващата мисъл па света. Грешката ни като човешки същества — а това е грешка, която се повтаря от незапомнени времена — е, че без много-много да сме говорили за това, ние вярваме, че сме влезли в царството на безсмъртието. Държим се така, все едно никога няма да умрем — това е една хлапашка дързост. Но по-вредно от това чувство за безсмъртие е съпровождащото го чувство, че можем да обхванем цялата непостижима Вселена с ума си.