Едно ужасно противостояние на две идеи ме приклещи в мъртва хватка: мъдростта па дои Хуан и знанието на професор Лорка. И двете бяха трудно разбираеми, всеобхватни и крайно привлекателни. Не ми оставаше нищо друго, освен да следвам хода на събитията, където и да ме отведе.
Последвах буквално съвета на дон Хуан да се сближа с професор Лорка. Цял семестър се опитвах да намеря достъп до него и да поговорим. Чаках благоговейно пред кабинета му в неговите приемни часове, но той никога не намери време за мен. Но въпреки че не успявах да разговарям с него, аз продължих все така безрезервно да му се възхищавам. Дори се примирих, че няма никога да разговаря с мен. Това нямаше значение, важното бяха идеите, които черпех от великолепните му лекции.
Докладвах на дон Хуан всичките си интелектуални находки. Бях изчел много литература над познавателния процес. Дон Хуан настоя повече от всякога да установя пряк контакт с подбудителя на моята интелектуална революция.
— Наложително е да разговаряш с него — каза той с настойчив тон. — Магьосниците никога не се възхищават от някого във вакуум. Те говорят с хората, опознават ги. Установяват отправните си точки. Сравняват ги. А ти се държиш малко хлапашки. Възхищаваш се от разстояние. Нещо подобно се случва с мъж, който се страхува от жените. Накрая гонадите му преодоляват неговия страх и го тласнат да се преклони пред първата попаднала жена, която му каже „здрасти“.
Опитах се с удвоено старание да се доближа до професор Лорка, но той беше като непристъпна крепост. Когато споделих с дон Хуан затрудненията си, той каза, че магьосниците гледат на всяко взаимоотношение с хората, независимо колко краткотрайно или незначително би било то, като на бойно поле. На това бойно поле магьосниците прилагат най-добрите си магии, всичките си усилия. Той ме увери, че за да се чувстваш свободно в такива ситуации — нещо, което никога не е било силната ми страна, — номерът е в това да се изправиш открито пред опонента си. Дон Хуан изрази отвращението си от плахите души, които до такава степен се страхуват от взаимодействие, че дори да влязат в контакт, изобщо не възприемат какво действително става, а просто си представят и предварително заключават какво се случва в зависимост от собственото си психологическо състояние. Те взаимодействат, без изобщо да бъдат част от това взаимодействие.
— Винаги гледай човека, който се състезава с теб в дърпане на въже — продължи той. — Недей просто да дърпаш въжето; вдигни глава и го погледни в очите. Тогава ще разбереш, че той е просто човек също като теб. Все едно какво говори, все едно какво прави, той също трепери от страх съвсем като теб. Такъв поглед прави противника безпомощен, макар и само за миг. Точно тогава нанеси удара си.
Един ден имах късмет — настигнах професора в ъгъла на фоайето пред кабинета му.
— Професор Лорка — обърнах се аз към него, — разполагате ли със свободна минутка, бих искал да поговоря с вас?
— Кой, по дяволите, си ти? — каза той най-непринудено, сякаш бях най-добрият му приятел и просто ме пита как съм днес.
Професор Лорка беше безцеремонен като всички, но думите му не ми въздействаха като груби. Усмихна се със стиснати устни, сякаш ме подканяше да си вървя или да кажа нещо съществено.
— Аз съм студент по антропология, професор Лорка — казах му, — и полевите изследвания, с които се занимавам, ми дадоха възможност да науча някои неща от познавателната система на магьосниците.
Професор Лорка ме изгледа с подозрение и досада. Очите му изглеждаха като две сини точки, изпълнени със злост. Той приглади косата си назад, сякаш бе паднала над лицето му.
— Аз работя с истински магьосник в Мексико — продължих, опитвайки се да предизвикам отклик у него. — Той е истински магьосник, забележете. Нужно ми беше цяла година време, за да го предразположа и да се съгласи да разговаря с мен.
Лицето на професор Лорка се отпусна; отвори уста и заговори, размахвайки изключително деликатната си ръка пред очите ми така, сякаш замесваше тесто за пица. Не можех да не забележа златните му емайлирани копчета за ръкавели, които съвършено подхождаха на зеленикавото му сако.