Дон Хуан направо щеше да падне от смях, когато му разказах за замисленото от професор Лорка измерване на познавателните способности на шаманите.
— Е, сега вече твоят професор наистина ми хареса! — каза той. — Но ти не може да говориш сериозно за тази идея „да се измерят нашите познавателни способности“. И какво ще получи твоят професор, като измери реакциите ни? Ще стигне до убеждението, че сме тайфа малоумни, защото тъкмо това сме ние. Ние едва ли можем да бъдем по-интелигентни, по-бързи от обикновения човек. Обаче не е негова грешката да мисли, че може от единия свят да измери познанието на друг свят. Грешката е твоя. Ти не си успял да убедиш твоя професор, че когато магьосниците говорят за познавателния свят на шаманите от древно Мексико, те всъщност говорят за неща, които нямат еквивалент в света на всекидневния живот.
— Един пример — продължи той, — непосредственото възприемане на енергията, както протича във Вселената, е елемент на познанието, чрез който шаманите живеят. Те виждат как енергията протича и следват течението й. Ако нещо прегради този поток, те се отдръпват и се залавят с нещо съвсем друго. Шаманите виждат линии във Вселената. Тяхното изкуство или тяхната работа е да изберат тази линия, която ще ги отведе — възприятийно — в сфери, които нямат название. Може да се каже, че шаманите реагират непосредствено на линиите на Вселената. Те виждат човешките същества като сияйни кълба и търсят в тях енергийния им поток. Естествено, те реагират мигновено на тази гледка. Това е част от тяхното познание.
Казах на дон Хуан, че е невъзможно да говоря за всичко това с професор Лорка, защото не съм правил никое от нещата, които той ми описа. Моето познание си оставаше същото.
— А! — възкликна той. — Ти просто не си имал време, за да въплътиш елементите на познание от шаманския свят.
Тръгнах си от къщата на дон Хуан по-объркан от всякога. Един глас в мен направо настояваше да приключа всякакви занимания с професор Лорка. Разбрах колко прав беше дон Хуан, когато веднъж ми каза, че практическите изследвания, от които се интересуват учените, водят към създаването на все по-сложни и по-сложни машини. Това не са практически изследвания, които променят изотвътре течението на живота на отделния човек. Те не се използват за постигане на необята на Вселената като личен опит. Удивителните машини, които съществуват или едва сега се създават, са културна придобивка, която трябва да се ползва косвено дори от самите създатели на тези машини. Единствената награда за тях са парите.
Като ми посочи всичко това, дон Хуан ме застави да гледам по-критично на нещата. Наистина започнах да подлагам иа съмнение идеите на професор Лорка — нещо, което дотогава не бях си позволявал. В същото време професор Лорка продължаваше да бълва потресаващи истини за познавателния процес. Всяка негова декларация беше по-категорична от предишните, затова и силно се врязваше в съзнанието.
В края на втория семестър при професор Лорка аз стигнах до задънена улица. Не виждах никакъв начин да хвърля мост между двете линии на мислене — на дон Хуан и на професор Лорка. Това бяха успоредни пътища. Разбирах стремежа на професор Лорка към количествена и качествена оценка на познанието. По това време кибернетиката вече се бе появила на хоризонта, така че ставаше реалност практическото изследване на познавателния процес. Но светът на дон Хуан беше такъв, че не се поддаваше на измерване със стандартните инструменти на познавателната система. Аз имах щастието да бъда свидетел на този свят чрез действията на дон Хуан, но не бях го изживял от собствен опит. Чувствах, че точно това ми пречеше да хвърля мост между тези два свята.
Разказах всичко това на дон Хуан при едно от посещенията си при него. Според него бях определил неточно кое е пречката и следователно фактора, който не позволява прехвърлянето па мост. Той смяташе, че пречката е нешо, излизащо далеч извън пределите на индивидуалните човешки възможности.
— Може би ще си спомниш какво съм ти казвал за един от най-големите ни недостатъци като обикновени човешки същества? — попита той.
Не можех да си спомня нищо конкретно. Той ми бе посочвал толкова много недостатъци, които ни пречат като обикновени човешки същества, че умът ми забуксува на празни обороти.
— Ти очакваш от мен нещо конкретно — казах аз, — но не се сещам какво.
— Огромният недостатък, за който говоря — каза той, — е нещо, което трябва да имаш наум всяка секунда от живота си. За мен това е въпросът на въпросите и ще ти го повтарям непрекъснато, докато ти проглуша ушите.