След една безкрайна пауза аз се отказах от всякакви опити да се сетя.
— Ние сме същества на път към смъртта си — каза той. — Ние не сме безсмъртни, обаче се държим като безсмъртни. Това е недостатъкът, който ни погубва като индивиди и един ден ще ни погуби като вид.
Според дон Хуан преимуществото на магьосниците пред обикновените хора е, че магьосниците се осъзнават като същества на път към смъртта си и не си позволяват да се отклонят от това знание. Той подчерта, че е нужно да се полагат неимоверни усилия, за да се открие и поддържа това знание като абсолютно убеждение.
— Защо ни е толкова трудно да допуснем нещо, което е безспорна истина? — попитах аз, смутен от мащаба на нашата противоречивост.
— Това всъщност не е грешка иа човека — каза примирително той. — Някой ден ще ти разкажа нещо повече за силите, които подтикват човека да се държи като магаре.
Нямаше какво повече да кажа. Настъпи зловеща тишина. Дори не ми се искаше да науча какви са тези сили, за които намекваше дон Хуан.
— Изобщо не се затруднявам да преценя твоя професор от разстояние — продължи дон Хуан. — Той е безсмъртен учен. Той никога няма да умре. И стигне ли се до грижите, свързани със смъртта, сигурен съм, че топ вече се е погрижил за всичко. Има си вече място, където да бъде погребан, има солидна застраховка живот, която ще осигури семейството му. И изпълнил тези две задължения, той повече не мисли за смъртта. Мисли само за работата си.
— Професор Лорка умее да говори убедително — продължи дон Хуан, — защото е подготвен да използва думите точно. Обаче не е подготвен да се възприема сериозно като човек, който ще умре. Като безсмъртен той няма да знае как да го направи. Така че няма никакво значение колко сложни машини могат да създават учените. Тези машини по никакъв начин не могат да помогнат на нито един човек да се изправи пред неизбежната среща — срещата с безкрайността.
— Нагуалът Хулиан често ми е разказвал — продължи той, — за победоносните пълководци от древния Рим. Когато се завръщали у дома с победа, в тяхна чест устройвали огромни паради. Излагайки пред всички завоюваните съкровища и пленниците, превърнати в роби, победителите шествали през Рим на бойните си колесници. Редом до тях винаги яздел един роб, чието задължение било да шепне на ухото им, че цялата слава е нещо преходно.
— Ако ние по някакъв начин сме победители — продължи дон Хуан, — повече не ни е нужно някой да ни шепне на ухото, че всичките ни победи са мимолетни. Магьосниците обаче имат едно преимущество — като същества на път към смъртта те имат кой да им шепне на ухото, че всичко е преходно. И този шепнещ глас е смъртта, безпогрешният съветник, единственият, който няма никога да ни излъже.
ДА КАЖЕШ „БЛАГОДАРЯ“
— Войните-пътешественици не оставят неизплатен нито един дълг — каза дон Хуан.
— За какво говориш, дон Хуан? — попитах аз.
— Време ти е да си оправиш сметките по някои задължения, които си поел през живота си — каза той. — Обърни внимание, това не означава, че някога ще ги изплатиш напълно, но е нужно поне да направиш този жест. Трябва да направиш едно символично разплащане, за да се компенсираш, за да удовлетвориш безкрайността. Веднъж ти ми разказа за две свои приятелки, които са имали голямо значение за теб — Патриша Търнър и Сандра Фланеган. Време е да ги намериш и да направиш на всяка от тях по един подарък, за който трябва да изразходиш всичко, което имаш. Трябва да направиш два подаръка, от които да останеш без пукнат грош. Това е жест.
— Не знам къде се намират те сега, дон Хуан — казах аз, вече готов да протестирам.
— Да ги откриеш — това е предизвикателството към теб. Ще ги търсиш под дърво и камък, докато ги намериш. Това, което възнамеряваш да направиш, е нещо много просто и все пак почти невъзможно. Твоето желание е да прекосиш прага на личните си задължения и с един скок да станеш свободен, за да можеш да продължиш нататък. Не успееш ли да преминеш този праг, тогава няма смисъл да се опитваш да продължаваш каквото и да било с мен.
— Но откъде ти хрумна идеята да ми възложиш такава задача? — попитах аз. — Измислил си я, защото смяташ, че е подходяща за мен ли?
— Аз не измислям нищо — каза той сухо. — — Получих тази задача от самата безкрайност. Не ми е лесно да ти казвам всичко това. Ако си мислиш, че страхотно се забавлявам с твоите изпитания, грешиш. Успехът на твоята мисия е от по-голямо значение за мен, отколкото за теб. Ако се провалиш, ти почти нищо не губиш. Какво толкова? Посещенията си при мен. Голяма работа. Но аз ще загубя теб, а с това ще загубя или продължението на приемствената ми линия, или възможността ти да я заключиш със златен ключ.