От любезност към Патриша аз правех същите услуги на родителите на Сандра, като на нейните: чистех басейна им, събирах нападалите листа по поляната им, изнасях боклука и изгарях хартиените и всякакви горими отпадъци. Това беше по времето, когато заради тези изгаряния на сметта по дворовете въздухът на Лос Анжелис беше толкова замърсен.
Дали защото тези млади жени бяха винаги около мен или поради тяхната непринуденост, но накрая се оказах лудо влюбен и в двете.
Потърсих съвет от един мой приятел, много особен младеж — Николас ван Хутен. Той имаше две приятелки и живееше и с двете в явно блаженство. За начало ми даде най-простия според него съвет: как да се държиш в киното, ако си с две приятелки. Каза, че винаги когато ходел на кино с двете си приятелки, обръщал изцяло внимание на тази, която седяла от лявата му страна. След известно време, когато момичета отивали до тоалетната, при връщането им той ги карал да си сменят местата. Ана сядала на мястото на Бети и никой не се усещал. Той ме уверяваше, че това било първата стъпка от един дълъг процес на привикване на момичетата да приемат като нещо естествено ситуацията им на трио; като малко старомоден, Николас използваше леко изтъркания френски израз menage a trois.
Последвах съвета му, когато с Патриша и Санди отидохме в нямото кино на булевард „Феърфакс“ в Лос Анжелис. Настаних отляво Патриша и я обсипах с цялото си внимание. Като се върнаха от тоалетната, казах им да си сменят местата. Тогава се залових с това, което ме бе посъветвал Николас ван Хутен, обаче Патриша изобщо не се примири с такива глупости. Стана и напусна киното, обидена, унизена и направо бясна. Понечих да я настигна, за да й се извиня, но Сандра ме спря.
— Остави я да си върви — каза тя с ядна усмивка. — Голямо момиче е. Има достатъчно пари да си вземе такси и да се прибере.
Хванах й се и останах в киното да се целуваме, макар и доста нервно и с чувство на вина от моя страна. Насред една страстна целувка усетих някой да ме дърпа за косата назад. Беше Патриша. Редът със седалките не беше закован на пода и се наклони назад. Атлетичната Патриша успя да отскочи встрани, преди седалките да се сгромолясат върху задния ред. Разнесоха се ужасените писъци на двама от зрителите, които седяха на крайните места до пътеката.
Съветът на Николас ван Хутен се оказа напълно непригоден. Патриша, Сандра и аз се върнахме у дома в гробно мълчание. Успяхме да позагладим конфликта насред куп нелепи обещания, сълзи и много усилия. Резултатът от нашите тристранни отношения беше, че накрая и тримата се оказахме съсипани. Не бяхме готови за такава авантюра. Не знаехме как да разрешим проблеми като привързаност, морал, дълг и норми на обществото. Аз самият не можех да изоставя едната заради другата, те също не можеха да се разделят с мен. Един ден, в разгара на страхотна душевна буря и направо от чисто отчаяние, тримата се разлетяхме в различни посоки, за да не се срещнем никога повече.
Чувствах се опустошен. Каквото и да правех, нищо не можеше да заличи следата от тях в живота ми. Напуснах Лос Анжелис и се потопих в нескончаема работа, в усилия да уталожа копнежа си по тях. Без никакво преувеличение мога най-искрено да кажа, че се озовах направо в ада и ми се струваше, че никога няма да се измъкна от там. Ако не беше се появило влиянието на дон Хуан над личността и живота ми, едва ли щях да издържа на собствените си демони. Казах на дон Хуан как съзнавам каква грешка е било това, което съм направил, че изобщо не ми е било работа да въвличам такива прекрасни хора в такава гадна, тъпа авантюра, която самият аз не съм бил готов да понеса.
— Всъщност грешката е в това — каза дон Хуан, — че и тримата сте били завършени егоманиаци. Представата за собствената ви значимост едва не ви е унищожила. Когато я няма собствената важност, тогава има само чувства.
— Достави ми удоволствието да направиш следното просто и искрено упражнение — продължи той, — което може да има огромен смисъл за теб: изхвърли от спомена си за тези две момичета всичко, което си си казвал за тях, от рода на: „Тя ми каза това и това, и тя се разкрещя, и после другата се разкрещя НА МЕН!“, и остани само на нивото на чувствата си. Ако не отдаваше такова значение на самия себе си, какво ще имаш като несъкратим остатък?