— Чистата ми любов към тях — отговорих аз сподавено.
— И тя днес по-малка ли е, отколкото е била тогава? — попита дон Хуан.
— Не, не е по-малка, дои Хуан — казах аз искрено и изпитах същата мъка, която ме преследваше години наред.
— Този път ги прегърни от твоето мълчание — каза той. — Не се дръж като мърша. Прегърни ги изцяло, за последен път. Но бъди с намерението, че това е последният път на Земята, възнамери го от своя мрак. Ако струваш нещо — продължи той, — то когато им направиш своя подарък, ти ще направиш дважди равносметка на целия си живот. Действия от такъв характер правят воина въздушен, почти пара.
Следвайки съветите на дон Хуан, аз взех тази задача присърце. Разбрах, че ако не изляза победител, щеше да загуби не само дон Хуан. Аз също щях да загубя, а каквото и да беше това, което щях да загубя, то беше толкова важно за мен, колкото онова, което дон Хуан бе окачествил като важно за себе си. Щях да загубя шанса си да се срещна с безкрайността и да я осъзная.
Споменът за Патриша Търнър и Сандра Фланъган ме хвърли в ужасно състояние. Опустошителното чувство за безвъзвратна загуба, което ме бе преследвало всичките тези години, беше все така силно. Когато дон Хуан изостри това чувство, аз разбрах ясно, че има неща, които остават с нас — както беше казал той — за цял живот, а може би и след това. Трябваше непременно да открия Патриша Търнър и Сандра Фланъган. Последното напътствие на дон Хуан беше, че ако ги намеря, аз не бива да се задържам с тях. Отпускаше ми се време само колкото да им се отплатя, да обгърна всяка от тях с цялата обич, която изпитвах, без ядните гласове на взаимните обвинения, самосъжалението или егоизма.
Пристъпих към колосалната задача да открия какви са станали или къде се намират. Започнах да разпитвам за хора, които познаваха родителите им. Родителите им бяха напуснали Лос Анжелис и никой не можеше да ме упъти къде бих могъл да ги намеря. Не беше останал никой, с когото да говоря за тях. Помислих си дали да не пусна обява във вестника. Но после съобразих, че може и да не живеят в Калифорния. Накрая се наложи да наема частен детектив. Чрез контактите си с държавни служби по регистрация и какво ли не той издири адресите им за две седмици.
Живееха в Ню Йорк, недалеч една от друга и приятелството им си беше останало все така близко, както някога. Заминах за Ню Йорк и се заех първо с Патриша Търнър. Не беше станала звезда в Бродуей, както бе мечтала, но участваше в постановки. Не се поинтересувах дали като изпълнителка или нещо в администрацията. Посетих я в офиса й. Тя не ми каза какво работи. Беше шокирана да ме види. Всичко, което можахме да направим, бе просто да седим, да си държим ръцете и да плачем. Аз също не й казах с какво се занимавам. Казах, че съм дошъл, понеже ми се е искало да я видя и да й направя подарък, който би изразил моята благодарност и че след това заминавам на пътешествие, от което не възнамерявам да се връщам.
— Какви са тези зловещи думи? — попита тя, явно истински разтревожена. — Какво се каниш да правиш? Да не си болен? Нямаш вид на болен.
— Казах това метафорично — уверих я аз. — Връщам се в Южна Америка и се каня да си търся съдбата там. Конкуренцията е жестока и условията са много сурови, това е всичко. И ако искам да успея, ще трябва да отдам всичко, което имам, на това.
Тя май се поуспокои и ме прегърна. Изглеждаше си същата, само че много по-голяма, по-силна, по-зряла и много изискана. Целунах и ръцете и ме изпълни необятен прилив на любов. Дон Хуан беше прав. Като се махнат взаимните обвинения, оставаха само чувствата.
— Искам да ти направя един подарък, Патриша Търнър — казах аз. — Пожелай си каквото поискаш и стига да е по възможностите ми, ще ти го купя.
— Ти да не би да си забогатял? — разсмя се тя. — Най-страхотното у теб е, че никога нищо нямаш, нито пък ще имаш. Със Сандра често си говорим за теб, почти всеки ден. Представяхме си, че паркираш колите на хората или живееш на издръжка на жени и т.н. и т.н. Извинявай, какво да се прави, ние още те обичаме.
Настоях да ми каже какво би искала. Тя се разплака и в същото време се усмихна.
— Ще ми купиш ли визоново палто? — попита ме тя разхлипана.
Разроших косата й и казах, че ще й купя.
— Ако не ти хареса, ще го върнеш в магазина и ще си вземеш парите обратно — казах аз.