Тя се разсмя и ме смушка с юмрук както някога. Трябваше да се връща на работа и се разделихме, след като й обещах, че ще дойда пак да се видим, но ако не дойда, държа да разбере, че силата, направляваща живота ми, ме е отнесла нанякъде, но въпреки това ще пазя спомена за нея до края на живота си, а може би и след това.
В действителност се върнах, но само за да видя от разстояние как й връчват коженото палто. Чух я как изпищя от удоволствие. Тази част от задачата ми бе приключена. Тръгнах си, но не се чувствах олекнал като пара, както ми беше казал дон Хуан, че ще стане. Бях отворил наново старата рана и тя започна да кърви. Това беше не толкова дъжд отвън, а по-скоро тънка мъглица, която сякаш ме пронизваше до мозъка на костите.
После тръгнах да се видя със Сандра Фланъган. Живееше в едно предградие на Ню Йорк, до което се стигаше с влак. Почуках на вратата й. Сандра отвори и ме погледна като че ли бях призрак. Силно пребледня. Беше по-красива от всякога, може би защото се бе позакръглила и изглеждаше огромна като къща.
— О, Боже, ти, ти, ти! — заекна тя, явно неспособна да изговори името ми.
Тя се разрида и за миг ми се стори, че е възмутена и готова да ме упрекне. Не й дадох възможност да продължи в тази посока. Мълчанието ми беше пълно. Накрая то подейства и над нея. Покани ме да вляза и седнахме в хола.
— Какво правиш тук? — попита тя, малко поуспокоена. — Не можеш да останеш! Аз съм омъжена жена! Имам три деца! И съм много щастлива в брака си.
Изстрелвайки думите като картечница, тя ми разказа, че мъжът й бил много надежден, без особено въображение, но добър човек, че не бил особено чувствен и тя трябвало много да внимава, защото лесно се уморявал, когато се любили, и понякога дори не можел да отиде на работа, лесно се разболявал, но успял да създаде три прекрасни деца и че след като се родило третото й дете, съпругът й, който май се казваше Хърбърт, просто престанал да го прави. Вече не можел, но това нямало значение за нея.
Опитах се да я успокоя, като я уверявах отново и отново, че съм дошъл само за минутка, че нямам никакво намерение да променям живота й или да я притеснявам по какъвто и да било начин. Разказах й колко трудно съм я открил.
— Дойдох тук, за да се сбогувам с теб — продължих аз — и да ти кажа, че ти си любовта на моя живот. Искам да ти направя един символичен подарък в знак на моята благодарност и неумиращата ми обич.
Тя изглеждаше дълбоко трогната. Засмя се открито, както някога. Заради пролуката между зъбите приличаше на дете. Казах й, че е по-красива от всякога, което искрено мислех.
Тя се засмя и каза, че се кани да мине на строга диета и че ако знаела за идването ми, щяла да я започне по-отдавиа. Но сега непременно ще я започне и следващия път ще я намеря така стройна, както е била някога Тя ми напомни какъв ужас бил животът ни заедно и колко дълбоко разстроена била. Дори си мислела, въпреки че е заклета католичка, да извърши самоубийство, но в децата си намерила утехата, от която се нуждаела, и че каквото сме правили някога, било младежки приумици, които никога не могат да се изличат, но трябва да се потулят някъде надълбоко.
Когато я попитах какъв подарък бих могъл да й направя като символ на моята благодарност и обич към нея, тя се разсмя и каза същото, което и Патриша Търнър ми бе казала: че аз дори пукало съм нямал, нито ще имам някога, защото такъв съм си бил създаден. Настоях да си поиска нещо.
— Можеш ли да ми купиш микробусче, в което да се поберат всичките ми деца? — попита тя през смях. — Искам понтиак или олдсмобил с всичките му приспособления.
Тя го каза, убедена до дъното на душата си, че сигурно не съм в състояние да й направя такъв подарък. Но аз го направих.
На другия ден аз шофирах колата на дилъра, който й откара микробуса. Паркирах наблизо и от прикритието си чух нейното възклицание, когато й доставиха микробуса. Но в съответствие с нейната чувствена природа изненадата и не беше радостна. Това беше реакция на тялото, хлипове от мъка и объркване. Тя се разплака, но знаех, че плаче не защото е получила подаръка. Това беше болезнен копнеж, който отекна и в мен. Рухнах на седалката в колата.
Във влака обратно за Ню Йорк, а после и по време на полета до Лос Анжелис непрекъснато изпитвах чувството, че животът ми изтича; изтичаше през мен като пясък от събрани длани. Изобщо не се чувствах освободен или променен от това, че съм казал „благодаря“ и „довиждане“. Тъкмо обратно, по-дълбоко от всякога усещах бремето на тази странна привързаност. Плачеше ми се. През ума ми отново и отново прелитаха заглавията на книги, които моят приятел Родриго Къмингс бе замислил, но така и никога не бе написал. Той се беше специализирал в тона да измисля заглавия. Едно от любимите му беше „Всички ще умрем в Холивуд“, друго — „Ние никога няма да се променим“, и едно, което ми беше най-любимо и бях откупил за десет долара — „Из живота и греховете на Родриго Къмингс“. Всички тези заглавия се въртяха в главата ми. Аз бях Родриго Къмингс, и аз се задъних във времето и пространството, и аз обичах две жени, повече от живота си, и това никога нямаше да се промени. И подобно на останалите му приятели, аз също ще умра в Холивуд.