— За испанската конкиста ли говориш, дон Хуан? — попитах аз.
— Не — каза той. — Тя е само финалният акорд. Преди това е имало други, много по-опустошителни трусове. Когато идват испанците, древните магьосници вече не съществуват. Учениците на тези, които оцелели от дотогавашните сътресения, вече станали много предпазливи. Научили се да се грижат за себе си. Именно това ново поколение магьосници преименувало техниката на старите магьосници и я нарекло преглед.
— Времето има изключително висока цена — продължи той. — Поначало за магьосниците времето е от най-съществено значение. Предизвикателството, пред което съм изправен аз, е че за една много сбита единица време трябва да натъпча в теб всичко, което трябва да знаеш за магьосничеството като абстрактни твърдения, обаче за да успея да го направя, аз трябва да изградя в теб необходимото за това пространство.
— Какво пространство? За какво говориш, дон Хуан?
— Според схващането на магьосниците, за да можеш да въведеш нещо, трябва да има пространство, в което да го сложиш — каза той. — Ако си претъпкан с неща от всекидневния живот, не остава място за нищо ново. Това място трябва да се изгради. Разбираш ли какво имам предвид? Магьосниците от старо време смятали, че прегледът на живота отваря това пространство. Освен това с него се постигат и много други неща.
— Магьосниците извършват прегледа по много стриктен начин — продължи той. — Той се състои в това да направят един списък на всички хора, които са срещали от настоящия момент до самото начало на живота им. Изготвят ли този списък, те взимат първия човек от него и си припомнят за тази личност всичко, което могат. Имам предвид наистина всичко, до най-малката подробност. По-добре е припомнянето да се прави от настоящето към миналото, защото спомените от настоящето са по-свежи и по точи начин се изостря способността за припомняме. По време на припомнянето практикуващите обръщат внимание и на дишането — те вдишват бавно и осъзнато, обръщайки глава наляво като разгръщащо се ветрило, и издишват по същия начин.
Той каза, че вдишването и издишването трябва да бъдат естествени; ако се прави ускорено, човек може да навлезе в уморително дишане, както го нарече той — дишане, след което е нужно да се диша нормално, за да се отпуснат мускулите.
— И какво искаш да постигна с всичко това, дон Хуан? — попитах аз.
— Започни от днес да изготвяш списъка си — каза той. — Раздели го по години, по професии, състави го в какъвто ред искаш, важното е да бъде последователен, започвайки от най-скорошния човек и завършвайки с мама и татко. След това си припомни всичко за всеки от тях. И без повече суетене. С практиката ще проумееш какво правни!.
При следващото си посещение в дома му казах на дон Хуан. че съм преминавал най-съвестно през събитията от живота си и че ми е било много трудно да следвам такъв стриктен начин, като минавам по списъка човек след човек. Обикновено моят преглед ме отклоняваше във всякакви посоки. Оставях събитията да определят посоката на сломените ми. Това, което правех по своя воля, бе да се придържам по-общо към един период от време. Започнах например с хората от факултета по антропология, но оставих спомените да ме носят навсякъде в рамките на времето от настоящия момент до деня, когато ме приеха в Калифорнийския университет.
Разказах на дон Хуан, че съм открил нешо странно, което напълно бях забравил — никога не бях и помислял за съществуването на Калифорнийския университет чак до деня, когато съквартирантката на моя приятелка от колежа не пристигна в Лос Анжелис. Посрещнахме я на летището. Тя щеше да следва музикология в Калифорнийския университет. Самолетът й пристигна следобед и тя ме помоли да я закарам до университетското градче, за да разгледа мястото, където щеше да прекара следващите четири години от живота си. Знаех къде се намира, защото много пъти бях минавал край входа му откъм булевард „Сънсет“ на път за плажа. Но никога не бях влизал в студентския град.
Беше по време на ваканцията между семестрите. Открихме няколко души, които ни насочиха къде е факултетът по музика. Градчето беше безлюдно, но субективното ми впечатление беше за нещо изключително, направо наслада за очите. Сградите ми изглеждаха живи поради някаква собствено тяхна енергия. Това, което трябваше да бъде кратко отбиване във факултета по музика, се превърна в огромна обиколка из цялото градче. Направо се влюбих в Калифорнийския университет. Споменах на дон Хуан, че единственото, което помрачаваше възторга ми, беше раздразнението на моята приятелка, че настоявах да обиколим цялата огромна територия на университета.