— Какво чак толкова има тук, дявол да го вземе! — викаше ми тя възмутено. — Като че ли през живота си не си виждал студентски трал! Видиш ли един, все едно че си видял всичките. Май просто се опитваш да смаеш моята приятелка с чувствителността си!
Не беше това и аз разпалено й обясних, че съм истински развълнуван от красотата на цялата обстановка. Долавях в тези сгради толкова надежда и обещания, но въпреки това не можех да изразя субективното си състояние.
— Почти цял живот все но училища ходя! — процеди моята приятелка през зъби. — И вече ми се повдига от тях, писма ми. Никой нищичко не може да намери тук! Единственото, което ще намериш, са празни приказки, а те изобщо не те подготвят да се справяш с отговорностите си в живота.
Когато споменах, че ми се иска да уча тук, тя още повече се вбеси.
— По-добре се хвани да работиш! — разкрещя се тя. — Върви и опознай живота от осем до пет часа и зарежи тия глупости! Това е животът: работа от осем до пет, четиридесет часа седмично! И ще видиш какво ще ти даде! А не като мен — вече съм свръхобразована, но не ставам за работа.
Знаех само, че никога не бях_ _виждал толкова красиво място. И тогава се зарекох, че ще се запиша да следвам в Калифорнийския университет, каквото и да става. Желанието ми имаше пряко отношение към самия мен и все пак не беше породено от потребност за непосредствена облага. По-скоро беше от страхопочитание.
Казах на дон Хуан, че раздразнението на моята приятелка така ме бе отблъснало, че се принудих да я погледна в друга светлина и че доколкото си спомнях, това е било първият случай, когато нечии забележки са предизвиквали толкова дълбока реакция у мен. Бях забелязал черти в характера на моята приятелка, които дотогава не бях съзирал, черти, които ме уплашиха до смърт.
— Изглежда, ужасно съм я осъдил — казах аз на дон Хуан, — защото след посещението в студентския град ние се разделихме. Сякаш Калифорнийският университет се бе врязал помежду ни като клин. Знам, че е глупаво да мисля така.
— Не е глупаво — каза дон Хуан. — Това е напълно основателна реакция. Сигурен съм, че докато си се разхождал из студентския град, ти си бил завладян от намерението. Ти си възнамерил да бъдеш там и всичко, което се е противопоставяло на това, е трябвало да бъде отхвърлено.
— Но тук не бива да се прекалява — продължи той. — Прикосновението на воина-пътешественк е много леко, въпреки това е въпрос на обучение. Отначало ръката на воина-пътешественик е тежка, с желязна хватка, а после става като ръка на привидение, ръка като от есенна паяжина. Воините-пътешественици не оставят никакви знаци, никакви следи. Това е предизвикателството за тях.
Думите на дон Хуан ме потопиха в дълбоко, мрачно състояние на самообвинения, защото си дадох сметка от тази малка част на преразказа, че имам изключително тежка ръка, че съм мнителен и деспотичен. Споделих с дон Хуан за какво мислех.
— Силата на прегледа — каза дон Хуан — е, че тя разтърсва из основи целия боклук в живота ни и го изкарва на повърхността.
Тогава дон Хуан описа тънките нюанси на осъзнаване и възприятие, които са основа на прегледа. Като начало каза, че ще ме запознае с една система от схващания, които в никакъв случай не бива да приемам като теории на магьосниците, защото тази система е формулирана от древните шамани в Мексико в резултат на непосредственото виждане на енергията, както протича във Вселената. Предупреди ме, че ще ми изложи елементите на тази система, без какъвто и да било опит за класифицирането или подреждането им по някакъв предварително определен стандарт.
— Мен не ме интересуват класификациите — продължи той. — Ти класифицираш всичко цял живот. Сега ще бъдеш принуден да се лишиш от класификациите. Оня ден, когато те попитах дали знаеш нещо за облаците, ти ми изреди всякакви названия на облаци и процента влажност, който трябва да се очаква от всеки вид. Същински метеоролог беше. Но когато те попитах какво можеш лично ти да правиш с облаците и представа си нямаше за какво говоря.
— Класификациите си имат свой собствен свят — продължи той. — Започнеш ли да класифицираш нещо, класификациите оживяват и започват да те управляват. Но тъй като класификациите никога не започват като даващо енергия дело, те винаги си остават мъртви като дънери. Те не са дървета, а просто трупи.