Вървяхме почти докато мръкна.
— Струва ми се, че те накарах да повървиш достатъчно — каза дон Хуан, когато се върнахме в къщата му, — за да си готов да започнеш маневрата на магьосниците за откриване на въводител — едно събитие от живота ти, което ще си спомниш с такава яснота, че ще ти послужи като прожектор за осветяване на всяко друго нещо от Твоя преглед със същата или поне сходна яснота. Ще направиш нещо, което магьосниците наричат оглед на късчетата от пъзела. Нещо ще те насочи да си спомниш това събитие, което ще ти послужи като въводител.
Той ме остави сам, като ми даде едно последно предупреждение:
— Гледай да улучиш право в целта — каза той. — Направи всичко възможно.
За миг изпитах изключителен покой, може би поради тишината около мен. След това усетих някаква вибрация, нещо като разтърсване в гръдния кош. Задишах трудно, но внезапно нещо в гърдите ми сякаш се отвори и ми позволи да си поема дълбоко дъх и в паметта ми избухна цялостната гледка на едно забравено събитие от детството ми, сякаш е било държано заключено и внезапно се е освободило.
Бях в кабинета на моя дядо, където имаше билярдна маса, и играех с него билярд. По това време бях почти на девет години. Дядо ми беше много добър играч и поради увлечението си ме научи на всички комбинации, които знаеше, докато не станах достатъчно добър за сериозна игра с него. Играехме билярд безкрайни часове. Напреднах толкова, че един ден го победих. От този ден нататък той не успяваше да ме бие. Често пъти аз умишлено губех, просто от любезност към него, но той разбираше и страхотно ми се ядосваше. Веднъж така се раздразни, че ме удари по главата със етика.
За яд и радост на дядо, към деветгодишната си възраст вече можех да правя карамбол след карамбол, без прекъсване. В една игра с мен той толкова се ядоса и му писна, че захвърли етика и ми каза да си играя сам. Понеже по природа много се увличах, бях в състояние да се състезавам със самия себе си и да отработвам всяка комбинация отново и отново, докато не постигна съвършенство.
Веднъж при дядо дойде на гости един мъж, прочут в целия град с хазартните си подвизи, сам той притежател на игрален дом с билярдни зали. Те разговаряха и играеха билярд, когато случайно влязох в стаята. Понечих веднага да изляза, но дядо ме пипна и ме вмъкна вътре.
— Това е моят внук — каза той на мъжа.
— Много ми е приятно да се запознаем — отговори мъжът. Погледна ме твърдо и ми протегна ръка, едра колкото главата на обикновен човек.
Изпаднах в ужас. Гръмкият му смях говореше, че той си дава сметка колко неловко се чувствам. Съобщи ми, че се казва Фалело Кирога, а аз смънках моето име.
Той беше много висок и изключително добре облечен. Носеше двуреден син костюм на тънки райета с панталон, който красиво се стесняваше надолу. По това време навярно минаваше петдесетте, но беше в много стегната, отлична форма, с изключение на лекото коремче. Не беше пълен и явно поддържаше вида на добре хранен човек, с напълно задоволени потребности. Повечето хора в родния ми град бяха кльощави. Хора, които си изкарваха прехраната с тежък труд и не им оставаше никакво време за развлечения. Фалело Кирога имаше точно обратния вид. Цялото му излъчване беше на човек, който посвещава цялото си време на изтънчени наслади.
Той беше приятен на вид. Лицето му беше спокойно, гладко избръснато, с добри сини очи. Внушаваше доверие с излъчването си на лекар. Хората в моя град казваха, че бил способен да предразположи всекиго и че е трябвало да стане свещеник, адвокат или лекар, а не професионален играч. Говореха още, че с хазарта изкарвал повече пари, отколкото всичките лекари и юристи в града, взети заедно.
Косата му беше черна и грижливо сресана. Забелязваше се, че доста редее. Той се опитваше да прикрие отстъпващата назад линия на косата, като я сресваше през челото. Имаше квадратна челюст и абсолютно покоряваща усмивка. Зъбите му бяха едри и бели, явно добре се грижеше за тях — нещо ново в област, където всички бяха с развалени зъби. Две други отличителни черти на Фалело Кирога в моите очи бяха огромните му стъпала и черните му лачени обуща, ръчна изработка. Възхищавах се, че обувките му изобщо не скърцат, като крачеше напред-назад из кабинета. Аз бях свикнал да забелязвам приближаването на дядо по скърцането на обувките му. — Моят внук играе билярд много добре — подхвърли небрежно дядо ми на Фалело Кирога. — Дали да не му дам моя стик и да го пусна да играе с теб, а аз ще погледам.