— Колко на място! — каза той и се разкиска от удоволствие. — Единственият коментар, който мога да направя, е, че войнът-пътешественик се изтърколва от удара, отива натам, накъдето го запрати този импулс. Силата на воина-пътешестаеник е в това да бъде винаги нащрек, за да получи максимален ефект от минимален импулс. И силата му е най-вече в това да не се намесва. Събитията имат сила, свое собствено притегляне, а пътешественикът си е само пътешественик. Всяко нещо около него е предназначено само за очите му. По този начин пътешественикът изгражда смисъла на всяка ситуация, без изобщо да се пита защо е станало така или другояче.
— Днес ти си спомни събитие, което е равносметка на целия ти живот — продължи той. — Ти вечно попадаш в ситуации като тази, в която така и не си взел решение. Всъщност така и не ти се е наложило да избереш — дали да приемеш нечестната сделка с Фалело Кирога или да му откажеш.
— Безкрайността винаги ни поставя в ужасното положение да избираме — продължи той. — Ние искаме безкрайността, но в същото време искаме да избягаме от нея. На теб ти се иска да ми кажеш да се махна, но в същото време неустоимо ти се остава. Безкрайно по-лесно би било просто да не устоиш и да останеш.
ЕНЕРГИЙНО ВЗАИМОДЕЙСТВИЕ НА ХОРИЗОНТА
Прояснението, което ми донесе въводителят, даде нов импулс на моя преглед. Старото ми настроение се смени с ново. От този момент нататък започнах да си спомням събитията от живота си с влудяваща яснота. Сякаш в мен бе имало някаква бариера, заради която се вкопчвах в дребнави и неясни спомени, а въводителят я бе разбил на парчета. Преди този момент способността ми да си спомням беше един замътен начин да се замислям за различни случки, които най-често исках да забравя. Поначало не ме интересуваше да си спомням каквото и да било от живота си. Затова, откровено казано, не виждах никакъв смисъл в това безполезно занимание с прегледа, което дон Хуан на практика ми беше натрапил. За мен то беше досадна работа, която ме уморяваше и само подчертаваше моята неспособност да се концентрирам.
Въпреки това аз прилежно съставих списъка от хора и се залових както дойде с едно псевдоприпомняие на общуването си с тях. Неспособността ми да ги взема ясно на фокус не ме спираше. Изпълнявах това, което смятах за свой дълг, независимо как се чувствах. С течение на практиката яснотата на спомените се подобри забележително. Вече можех да се спускам, така да се каже, над определено събитие по мой избор с достатъчна яснота, която чак ме плашеше, но в същото време си струваше. След като дон Хуан ме запозна с идеята за въводителя обаче, силата ми на припомняне стана нещо, за което просто нямах думи.
Следвах списъка си от хора така, както бе поискал дон Хуан, но това правеше прегледа изключително формален и педантичен. По от време на време нещо в мен се изтръгваше на свобода, нещо, което ме заставяше да се съсредоточа над събития извън моя списък. Събития с такава влудяваща яснота, че ги изживявах по-дълбоко, отколкото по времето, когато действително се бяха случили. Всеки път, когато правех прегледа по този начин, аз го правех с един нюанс на безпристрастност, благодарение на който виждах неща, останали незабелязани в разгара на изживяването им.
Първият път, когато припомнянето на случка ме разтърси из основи, беше след като бях изнесъл лекция в един колеж в Орегон. Студентите, заели се с организирането на лекцията, ме заведоха заедно с друг антрополог, мой приятел, в някаква къща, където трябваше да пренощуваме. Аз се канех да отида в мотел, но те настояваха да ни заведат в този дом за наше удобство. Казаха, че бил извън града и нямало никакъв шум — най-тихото място на света, без никакви телефони и досади от външния свят. И като пълен глупак, какъвто си бях, аз се съгласих да отида с тях. Дон Хуан не само ме бе предупреждавал винаги да си бъда самотна птица, но и бе настоявал да спазвам препоръката му, нещо, което повечето време правех, но в някои случаи у мен надделяваше стадното същество.
Студентите-опекуни ни заведоха в къщата, доста далеч от Портланд, която беше на преподавател, заминал в отпуска. На бърза ръка те включиха цялото осветление на дома, разположен на един хълм, с прожектори от всички страни. С включените прожектори къщата сигурно се виждаше поне от пет километра.
И след това студентите-опекуни моментално си отидоха; нещо, което ме изненада, защото мислех, че ще останат да си поговорим. Къщата беше дървена, А-образна, неголяма, но добре проектирана. Имаше огромен хол, а над него — мецанин със спалня. Точно над нея, на върха на А-то, от странен въртящ се шарнир висеше разпятие в естествен ръст. Прожекторите по стените бяха фокусирани на разпятието. Много впечатляващо зрелище беше, особено когато разпятието се въртеше със скърцане, сякаш шарнирът не беше смазан.