Друго зрелище представляваше банята. Цялата беше в огледала — по тавана, стените и пода — и беше осветена в червеникава светлина. Невъзможно беше да влезеш в банята, без да се видиш от всевъзможни ъгли. Харесваха ми всички тези причудливости на къщата и тя ми се струваше направо страхотна.
Когато дойде време да си лягаме обаче, аз се натъкнах на сериозен проблем, защото имаше само едно тясно, твърдо, почти монашеско легло, а моят приятел-антрополог вече почти развиваше пневмония и всеки път като се закашляше, гърдите му свиреха и изкарваше храчки. Той веднага зае леглото и откърти. Потърсих си място да поспя, но нищо не открих. Този дом беше лишен от удобства. Па всичко отгоре беше студено. Студентите бяха включили цялото осветление, но никакво отопление. Затърсих нещо за отопление, но напразно. Също толкова безрезултатни останаха и опитите ми да открия как да изключа прожекторите или поне лампите в къщата. По стените имаше ключове, но те явно се задействаха от някакъв централен контакт. Осветлението си оставаше включено, а аз не откривах никакъв начин да го изключа.
Единствената постеля, която можах да си открия, беше едно тънко одеялце и единственото, с което можех да се завия, беше обработената кожа на огромен френски пудел. Явно е бил любимецът на този дом и бяха запазили кожата му. Беше с лъскави очи от черен мрамор, отворена уста и провиснал език. Сложих кожата на пу-дела с главата към коленете ми, но тогава щавеният му задник се оказа на шията ми. Пък и препарираната му глава беше нещо много твърдо между коленете ми и ужасно ме дразнеше! Поне да беше тъмно, все щеше да се търпи. Събрах няколко хавлиени кърпи и ги използвах за възглавница и да покрия колкото мога кожата на френския пудел. Цялата нощ не можах да мигна.
И именно тогава, както си лежах и се проклинах наум за глупостта си и че не послушах съвета на дон Хуан, у мен изплува първият в целия ми живот влудяващо ясен спомен. Със същата яснота си бях спомнил събитието, което дон Хуан нарече въводител, но обикновено не обръщах достатъчно внимание на нещата, които ми се случват, като съм с дон Хуан, понеже в негово присъствие всичко беше възможно. Този път обаче бях сам.
Години преди да срещна дон Хуан, по едно време се бях наел да рисувам реклами по сградите. Шефът ми се казваше Луиджи Палма. Един ден Луиджи получи договор да нарисува на стената на една стара сграда реклама за продажба и наемане на сватбени рокли и смокинги. Собственикът на магазина в сградата искаше да хване окото на потенциалните клиенти с огромна реклама. Луиджи трябваше да нарисува невестата и жениха, а аз — надписа. Качихме се на плоския покрив на сградата и сглобихме скелето.
Доста ме беше страх, макар че нямах явна причина за това — бях рисувал десетки реклами по високи сгради. Луиджи сметна, че развивам страх от височина, но че страхът ми скоро ще мине. Когато дойде време да започнем работа, той спусна скелето на няколко педи под покрива и скочи на плоските му дъски. Отиде на единия край, аз останах на другия, за да не му преча — той беше художникът.
Луиджи се залови за работа. Нанасяше боите с такъв замах и ентусиазъм, че скелето се люлееше напред-назад. Зави ми се свят. Понечих да се върна на плоския покрив под предлог, че трябва да взема още бои и други пособия за рисуване. Хванах се за перваза на стената, обрамчващ плоския покрив, и се опитах да се изтегля нагоре, но пръстите на крака ми се запънаха в дъските на скелето. Опитах се да придърпам крака си и скелето към стената; но колкото по-силно дърпах, толкова по-далеч отблъсквах скелето от стената. Вместо да ми помогне да си освободя крака, Луиджи седна и се увърза с въженцата, които прикрепяха скелето към покрива. Той се прекръсти и ме погледна ужасен. Както беше седнал, той се отпусна на колене и тихо хлипайки, заповтаря „Отче наш“.
Държах се на живот и смърт за перваза; ако нещо ми даваше отчаяната сила да издържа, то беше вярата ми, че ако се владея, ще мога да задържа скелето да не се отдалечава повече от стената. Нямах никакво намерение да се пусна и да се стоваря от тринадесет етажа височина в своята смърт. Луиджи, оставайки докрай непоправим началник, ми завика през сълзи да се моля. Кълнеше се, че и двамата ще паднем и ще се пребием, затова може поне да се помолим за спасението на душите си. За миг се поколебах дали да не се помоля. Но предпочетох да завикам за помощ. Хората в сградата, изглежда, бяха чули виковете ми и бяха извикали пожарната. Искрено ми се струваше, че бяха минали само две-три секунди, откакто се развиках за помощ, когато пожарникарите стигнаха до покрива, хванаха Луиджи и мен и закрепиха скелето.