— Ако трябва да влизаш през прозореца — продължи той, — то е защото ти определено не си в списъка на поканените; следователно твоето присъствие е нежелателно, така че здравата ще трябва да се поизмъчиш, за да можеш да останеш. Единственият способ, който ми е известен, това е да вземеш контрола над всички. Крещи! Изисквай! Съветвай! Нека почувстват, че ти си главният! Как може да те изхвърлят, ако ти си главният!
Припомнянето на тази сцена дълбоко ме потресе. Бях погребал тази случка толкова дълбоко, че напълно я бях забравил. Запомнил бях завинаги само съвета му да бъда главният, което той сигурно ми е повтарял безброй пъти в течение на годините.
Изобщо нямах възможност да изследвам тази случка или да размисля над нея, защото друг забравен спомен изплува на повърхността със същата сила. В него бях с момичето, с което бях сгоден. По това време двамата спестявахме пари, за да се оженим и да си имаме собствен дом. Чух се как настоявам да си открием обща сметка в банката, на друго въобще не бях съгласен. Изпитвах натрапчива потребност да й изнасям лекции за пестеливостта. Чух се да й говоря откъде да си купува дрехите и на каква цена най-миого.
Сред това се видях да давам уроци по шофиране на по-малката й сестра и как се вбесих, когато тя каза, че се кани да напусне дома на родителите си. За да я притисна, аз я заплаших, че ще прекратя уроците си. Тя се разплака и ми призна, че имала връзка с шефа си. Аз изскочих от автомобила и заритах по вратата.
Но това не беше всичко. Чух се да казвам на бащата на годеницата си да не се премества в Орегон, както възнамеряваше. Крещях с пълно гърло, че това е глупост. Наистина смятах, че моите доводи против това преместване са неопровержими. Представих му сметките, в които най-подробно бях изчислил загубите му. И като престана изобщо да ми обръща внимание, аз тръшнах вратата и излязох, тресейки се от гняв. В хола заварих годеницата ми да свири на китара. Изтръгнах я от ръцете й и се разкрещях, че тя не толкова свири на китара, колкото я прегръща, сякаш че е нещо повече от предмет.
Желанието ми да налагам волята си се разпростираше отвъд всякакви граници. Не правех никакви изключения — който и да се намираше около мен, той беше там, за да властвам над него и да го моделирам в каквато форма ми скимне.
Вече нямах нужда да размишлявам над значението на толкова живите ми видения. Защото ме изпълни някаква абсолютна увереност, която сякаш идваше отвън. Тя ми каза, че слабото ми място е натрапчивата идея, че винаги трябва да бъда в шефското кресло. В мен дълбоко бе вкоренено убеждението, че не само трябва да съм главният, но и да държа под контрол всяка ситуация. Начинът, по който бях възпитаван, бе засилил тази моя склонност, която отначало може да се е проявявала епизодично, но в зряла възраст се бе превърнала в дълбока потребност.
Осъзнах без никакво съмнение, че бе влязла в действие безкрайността. Дон Хуан я бе обрисувал като съзнателна сила, която умишлено се намесва в живота на магьосниците. И сега тя навлизаше в моя живот. Знаех, че чрез живото припомняне на тези забравени преживявания безкрайността ми посочва силата и дълбочината на моята склонност да контролирам и така ме подготвя за нещо трансцедентално за самия мен. Знаех с плашеща сигурност, че скоро нещо щеше да ми отнеме всякаква възможност да контролирам и че повече от всичко ми е нужна трезвост, гъвкавост и смирение, за да се срещна с нещата, които чувствах, че идват към мен.
Естествено, разказах всичко това на дон Хуан, като най-подробно изложих предположенията и прозренията си за възможното значение на моите спомени.
Дон Хуан добродушно се засмя.
— Всичко това са психологически преувеличения от твоя страна. Ти взимаш желаното за действително — каза той. — Както винаги търсиш обяснения с причинно-следствена връзка. Всеки от спомените ти става все по-ярък и по-ярък, все по-влудяващ, защото, както вече ти казах, ти навлезе в един необратим процес. Сега изплува истинският ти ум, пробуждайки се от летаргията на целия ти живот.
— Безкрайността предявява правата си над теб — продължи той. — Каквито и средства да използва, за да ти го посочи, ти не бива да имаш никакви други доводи, никакви други причини, никакви други ценности освен тази. Това, което трябва да направиш обаче, е да се подготвиш за връхлитането на безкрайността. Трябва да си в състояние на постоянна готовност да посрещнеш удар с огромна мощ. Това именно е здравомислещият, трезв начин, по който магьосниците се срещат с безкрайността.