След това ми обясни тънкостите на избора. Каза, че за воините-пътешественици изборът всъщност не е действие по избирането на нещо, а по-скоро действието на елегантно, мълчаливо съгласие с настоятелното изискване на безкрайността.
— Безкрайността избира — каза той. — Изкуството на воина-пътешественк е да владее способността да се движи по най-лекия намек; изкуството да приема мълчаливо всяка заповед от безкрайността. За това войнът-пътешественик се нуждае от храброст, сила и преди всичко трезвост. Тези три качества, взети заедно, дават в резултат елегантността!
След малка пауза аз се върнах към въпроса, който най-миого ме интригуваше.
— Но, дои Хуан, немислимо е да съм пътувал действително до този град, телом и духом — казах аз.
— Може да е немислимо, но не с неизпълнимо — каза той. — Вселената е безпределна и възможностите за действие във Вселената като цяло наистина са невъобразими. Така че не се хващай на аксиомата „Вярвам само в това, което виждам“, защото това е най-тъпата позиция, която може да се заеме.
Обясненията на дон Хуан бяха кристално ясни. Имаха смисъл, но не знаех къде имаха смисъл — положително не в обичайния, всекидневен свят. Дон Хуан тогава заяви убедително — и с това отприщи в мен неописуема тревога, — че има само един начин, по който магьосниците могат да се справят с тази информация: да я изпитат от собствен опит, защото умът е неспособен да осмисли всички тези действия.
— Какво искаш да направя, дон Хуан? — попитах аз.
— Трябва умишлено да предприемеш пътешествие по тъмното море на осъзнаването — отговори той, — но така и няма да узнаеш как е станало това. Да кажем, че го прави вътрешното мълчание, следвайки необясними пътища — пътища, които не могат да бъдат разбрани, могат само да се практикуват.
Дон Хуан ме накара да седна на леглото и да заема положението, което спомага за вътрешното мълчание. Обикновено заспивах моментално, като заемах това положение. Но когато бях с дон Хуан, самото му присъствие не ми позволяваше да заспя; вместо това навлизах в истинско състояние на пълен покой. Този път след миг мълчание установих, че вървя. Дон Хуан ме водеше за ръка.
Вече не бяхме в дома му; вървяхме из градче на индианците яки, в което не бях ходил досега. Знаех за съществуването на това градче; много пъти бях идвал съвсем наблизо до него, но винаги ми се бе налагало да обръщам обратно поради явната враждебност на хората, които живееха наоколо. За чужденец беше почти невъзможно да влезе в този град. Единствените не-яки, които имаха свободен достъп до града, бяха инспекторите от Федералната банка, защото банката изкупуваше реколтата на индианските земеделци. Нескончаемите преговори между тях се въртяха около това индианците да получат от банката авансово суми в брой срещу очакваната бъдеща реколта.
Веднага разпознах града от описанията на хора, които бяха ходили там. Сякаш за да засили удивлението ми, дон Хуан прошепна, че се намираме във въпросния индиански град. Понечих да го запитам как сме се озовали тук, но не можах да произнеса нито дума. Наоколо имаше много индианци, които явно се караха; кавгата им сякаш всеки момент щеше да се разрази в гневна схватка. Не разбирах нито дума от това, което говореха, но в момента, в който си помислих, че не разбирам, и нещо се проясни. Беше сякаш сцена се облива с по-силно осветление. Нещата станаха съвсем отчетливи и ясни, а аз вече разбирах какво говорят хората, макар и да не проумявах как — аз не знаех техния език. Думите определено станаха разбираеми, но не поотделно, а на групи, сякаш умът ми можеше да схваща цели схеми от мисли.
Откровено си признавам, че в живота си не бях изпадал в такъв шок — не само от това, че разбирах какво говорят, но и от съдържанието на спора им. Тези хора наистина бяха войнствени. Изобщо не бяха западният тип хора. Явно спореха над различни планове за враждебни действия, война, стратегии. Преценяваха своите сили, ударни възможности и се оплакваха, че нямат сили да нанесат ударите си. Забелязах в тялото си мъката от тяхното безсилие. Те разполагаха единствено с тояги и камъни, за да се сражават срещу модерни оръжия. Измъчваха се, че нямат водачи. Повече от всичко на света жадуваха сред тях да се издигне някой изключителен воин с дарбата да разпали и увлече всички след себе си.
След това чух циничен глас; някой от тях изрази мисъл, която явно покруси еднакво всички, включително и мен, защото аз, изглежда, бях една невидима част от тях. Той каза, че са обречени, защото дори и в момента някой от тях да прояви нужната притегателна сила да ги сплоти зад себе си, той ще бъде предаден от завист, ревност и обида.