Исках да разкажа на дон Хуан какво става с мен, но не можех и дума да произнеса. Само дон Хуан можеше да говори.
— Тази дребнавост не е присъща само на индианците яки — каза дон Хуан на ухото ми. — Това състояние е капан, в който са уловени човешките същества; състояние, което дори не е човешко, а внедрено отвън.
Почувствах как устата ми неволно се отваря и затваря, докато се мъчех отчаяно да задам един въпрос, който дори не можех да измисля. Умът ми беше празен, лишен от мисли. Двамата с дон Хуан бяхме насред кръг от хора, но, изглежда, никой от тях не ни забелязваше. Не долавях нито едно движение, реакция или бегъл, скришен поглед, който да издава, че забелязват присъствието ни.
В следващия миг се озовах в мексикански град, разположен край железопътна гара на около два километра източно от мястото, където живееше дон Хуан. Двамата с дон Хуан бяхме насред улицата, близо до държавната банка. Веднага след това видях една от най-странните гледки, на които съм бил свидетел в света на дон Хуан. Аз виждах енергията, както протича във Вселената, обаче не виждах хората като сферични или овални балони с енергия. В един миг хората около мен бяха обикновените същества от всекидневния живот, а в следващия миг ставаха някакви странни създания. Струваше ми се, че това кълбо от енергия, което представлява човек, сега беше прозирно; приличаше на ореол около сърцевина, подобна на насекомо. Тази сърцевина нямаше формата на примат или подобие на скелет, така че виждах хората не като с рентгенов поглед, който прониква до костите. В сърцевината на тези хора по-скоро имаше някакви геометрични фигури, очертани сякаш от силни вибрации на материята. Тази сърцевина наподобяваше букви от азбуката — едно главно Т, изглежда, беше основната опора на структурата. Пред това Т сякаш висеше обърнато дебело L; под напречната черта на буквата Т бе разположена гръцката буква делта, която стигаше почти до земята и, изглежда, служеше за опора на цялата структура. Над буквата Т видях нещо като въженце, дебело два-три сантиметра; то минаваше през върха на сияйната сфера и ми създаваше впечатлението, че виждам всъщност огромно мънисто, провесено като скъпоценен камък.
Веднъж дон Хуан ми представи една метафора, описваща енергетичното единство от нишки на хората. Той каза, че магьосниците от древно Мексико описват тези нишки като завеса от окачени нанизи мъниста. Бях разбрал това буквално — че нишката минава през този сбор от енергийни полета, което представлява човек от главата до петите. Поради прикрепващата нишка, която виждах, кръглата форма от енергийни полета на хората изглеждаше по-скоро като висулка. Обаче не виждах на една и съща нишка да е закачено някое друго същество. Всяко отделно същество, което виждах, бе геометрично очертание с нещо като връвчица от горната страна на сферичния си ореол. Връвчицата силно ми приличаше на разчленените, подобни на червейчета форми, които човек вижда през притворени срещу слънчевата светлина клепачи.
Двамата с дон Хуан прекосихме града от единия до другия край и аз виждах множество същества с геометрични очертания. Способността да ги виждам беше крайно неустойчива. Ту ги виждах за миг, ту ми се губеха и тогава пред мен бяха обикновени хора.
Скоро се почувствах крайно изтощен и вече виждах само обикновени хора. Дон Хуан каза, че е време да се връщаме в къщи, и отново нещо у мен загуби обичайното чувство за непрекъснатост. Озовах се в дома на дон Хуан, без и понятие да си имам как съм изминал разстоянието от града до дома. Лежах в кревата си и отчаяно се опитвах да си спомня, да прибегна до паметта си, за да претърся дълбините на цялото си същество и да открия някакъв ключ към това как бях отишъл до града на яките и до другия, край железопътната гара. Не вярвах, че това са били сънища — фантазии, защото сцените бяха с толкова подробности, че не можеха да не бъдат реални и все пак невъзможно беше да са реални.
— Само си губиш времето — каза през смях дон Хуан. — Мога да те уверя, че никога няма да узнаеш как се озовахме от дома в града на яките и от техния град до онзи край железопътната гара, а от гарата обратно в къщи. Имаше прекъсване в последователността на времето. Това именно прави вътрешното мълчание.
Той търпеливо ми обясни, че прекъсването на този поток от последователност, чрез който светът става разбираем за нас, именно е магията. Отбеляза, че в този ден аз бях пътувал през тъмното море на осъзнаването и, че съм видял хората такива, каквито са, заети с обичайните си човешки дела. А после съм видял нишката от енергия, която свързва определени линии на човешките същества.