Дон Хуан ми подчертаваше отново и отново, че съм изживял лично нещо съвсем конкретно и необяснимо — да разбирам какво говорят хората, без да знам езика им, и да видя нишката от енергия, която съединява човек с определени други хора; и че аз бях избрал тези аспекти чрез намерението. Той подчерта факта, че това намерение, което бях осъществил, не е съзнателно или волево; намерението бе извършено на дълбоко ниво, водено от необходимостта. Аз имах нужда да опозная някои от възможностите на пътуването през тъмното море на осъзнаването и вътрешното мълчание бе насочило намерението — извечната сила на Вселената — да удовлетвори тази потребност.
В определен момент от моето чиракуване дон Хуан ми разкри цялата сложност на житейското си положение. Много ме огорчи и потисна, като заяви, че живеел в тази колиба в щата Сонора в Мексико, защото тя отразявала състоянието на моето осъзнаване. Не можех да повярвам съвсем, че наистина ме смята за толкова жалък, нито пък че има и други места за живеене, както твърдеше.
Оказа се, че е прав и за двете. Моето състояние на осъзнаване си беше много ограничено, а той наистина имаше други места, където можеше да живее, при това безкрайно по-комфортни от колибата, в която го намерих първия път. Освен това не беше самотен магьосник, какъвто го бях смятал, а водач на група от петнадесет други воини-пътешественици: десет жени и петима мъже. Изненадата ми беше огромна, когато ме заведе в къщата си в Централно Мексико, където живееше с останалите магьосници.
— Само заради мен ли живееше в Сонора, дон Хуан? — попитах го аз, неспособен да понеса тази отговорност, която ме изпълваше с чувство за вина, угризения и нищожност.
— Е, не точно живеех в колибата — каза той усмихнат. — Само се срещах с теб там.
— Но… но… но ти никога не знаеше предварително кога ще дойда при теб, дон Хуан — казах аз. — Изобщо нямаше как да ти съобщавам предварително!
— Е, ако си спомниш по-точно — каза той, — имало е много, много случаи, когато не си ме намирал. И ти се е налагало да седнеш и търпеливо да ме чакаш, понякога дни наред.
— Ти оттук до Гуаймас със самолет ли летиш, дон Хуан? — попитах го аз искрено. Мислех си, че най-бързо би било да взима самолет.
— Не, не съм летял до Гуаймас — отговори той с широка усмивка. — Летях направо до колибата, където ме чакаше ти.
Знаех, че умишлено ми говори неща, които моето линейно мислене не може да разбере или приеме — нещо, което безкрайно ме объркваше. По това време бях на такова ниво на осъзнаване, когато неспирно си задавах един съдбовен въпрос: „Ами ако всичко, което ми казва дон Хуан, е истина?“
Не исках да го разпитвам повече, защото безнадеждно се залутвах, опитвайки се да хвърля мост между нашите два пътя на мислене и действие.
В новата обстановка дон Хуан започна усърдно да ме въвежда в нов по-сложен аспект на знанието си, аспект, който изискваше цялото ми внимание; тук не беше достатъчно просто да се откажа от оценки. Този път трябваше да потъна до глъбините на неговото познание. Трябваше да престана да бъда обективен, а в същото време да се въздържам от субективност.
Един ден помагах на дон Хуан да чистим бамбукови стъбла в задния двор на къщата му. Каза ми да си сложа работни ръкавици, защото бамбуковите трески били много остри и лесно предизвиквали инфекция. Научи ме как да държа ножа, като чистя бамбука. Съсредоточих се в работата. Когато дон Хуан заговори, трябваше да спра работа, за да го слушам внимателно. Каза ми, че съм работил достатъчно и че е време да влезем в къщата.
Покани ме да седна в много удобно кресло в просторния си, почти празен хол. Даде ми малко ядки, сушени кайсии и парченца сирене, спретнато подредени в чинията. Възразих, че искам да довърша почистването на бамбука. Не ми се ядеше. По той не ми обръщаше внимаиие. Препоръча ми да си хапвам но малко, бавно и внимателно, понеже ще ми е нужно стабилно да си подложа, за да мога внимателно и будно да възприема това, което ще ми разкаже.
— Ти вече знаеш — започна той, — че във Вселената съществува една извечна сила, която магьосниците от древно Мексико наричат тъмното море на осъзнаването. Когато били в максимума на силата си за възприятие, те видели нещо, от което им се разтреперили гащите, ако изобщо носели такива. Те видели, че тъмното море на осъзнаването отговаря не само за осъзнаването на организмите, но и за осъзнаването на същества, които нямат организъм.