— Но, дон Хуан, каква е тази скрита възможност за избор, която откриват само магьосниците? — попитах аз.
— За магьосника смъртта е обединяващ фактор. Вместо да разгради организма, както обикновено става, смъртта го обединява.
— Как може смъртта изобщо да обединява нещо? — възразих аз.
— За магьосника смъртта прекратява господството на индивидуалните настроения в тялото — кача дон Хуан. — Според древните магьосници именно надмощието на различните части на тялото управлява настроенията и действията на цялото тяло; когато някоя част престане да функционира нормално, тя повлича останалите части на тялото към хаос, както става например, когато човек се разболее от яденето на нездравословни храни. В този случай настроението на стомаха се отразява на всичко останало. Смъртта прекратява това господство на отделните части. Тя обединява осъзнаването им в едно цяло.
— Да не искаш да кажеш, че и след като умрат, магьосниците продължават да осъзнават? — попитах аз.
За магьосниците смъртта е акт на обединение, който обхваща всяка частица от тяхната енергия. Ти си представяш смъртта само като труп — тяло, което започва да се разлага. При магьосниците, когато се извърши актът на обединение, няма никакъв труп. Няма никакво разложение. Телата им в своята цялост се превръщат в енергия — енергия, обладаваща осъзнаване, което не е фрагментирано. Границите, установени от организма, граници, които смъртта разрушава, при магьосниците продължават да действат, но те вече са невидими за невъоръженото око.
— Знам, че си умираш да ме попиташ — продължи той с широка усмивка — дали това, което ти описвам, е душата, отправяща се към ада или рая. Не, това не е душата. Когато магьосниците изберат тази скрита възможност в смъртта, те всъщност се превръщат в неорганични същества, много своеобразни, високоскоростни неорганични същества, способни на невъобразими маневри на възприятието. Тогава магьосниците навлизат в нещо, което шаманите от древно Мексико наричат окончателното пътешествие. Тяхно поле на действие става безкрайността.
— Това означава ли, че стават вечни, дон Хуан?
— Моята трезвост на магьосник ми казва, че осъзнаването им би трябвало да се прекрати, така както се прекратява осъзнаването на неорганичните същества, но не съм го виждал да става. Нямам знание от първа ръка за това. Древните магьосници смятали, че осъзнаването на този тип неорганични същества ще продължава, докато Земята е жива. Земята е тяхната матрица. И докато тя съществува, тяхното осъзнаване ще продължава. За мен това твърдение е напълно разумно.
Обясненията на дон Хуан ми се струваха изключително последователни и стройни. Не можех да добавя абсолютно нищо. Той остави у мен чувството за тайна и за неизказани очаквания, които имаше да се осъществяват.
Още следващия път, като посетих дон Хуан, аз нетърпеливо започнах разговора с един въпрос, който напоследък все се въртеше в ума ми.
— Дон Хуан, възможно ли е наистина да съществуват призраци и привидения?
Каквото и да наричаш ти призрак или привидение — каза той, — при внимателно изучаване от магьосниците то се свежда до следното — възможно е някои от тези привидения да са конгломерат от енергийни полета, обладаващ осъзнаване, който ние превръщаме в познати ни неща. Ако това е така, тогава привиденията имат енергия. Магьосниците ги наричат генериращи енергия конфигурации. В другия случай — когато не излъчват никаква енергия — тогава те са фантасмагорични творения, обикновено създадени от много силна личност — силна в смисъл на осъзнаване.
— Мен дълбоко ме заинтригува една история — продължи дон Хуан, — и това беше историята с твоята леля, която ти веднъж ми разказа. Помниш ли я?
Бях разказал на дон Хуан как на четиринадесет години бях отишъл да живея у сестрата на баща ми. Тя живееше в гигантска къща с три вътрешни двора, между които бяха жилищните помещения — спални, всекидневни, холове и т, н. Първото патио беше доста неприветливо, покрито с калдъръм. Казаха ми, че това било колониална къща и тук влизали каретите с конете. Второто патио представляваше красива овощна градина с криволичещи алеи, покрити с кирпичени тухли в мавритански стил и много плодни дървета. Третото патио беше пълно със саксии цветя, закачени но первазите на покрива, клетки с птици, а по средата — фонтан в колониален стил, от който винаги бликаше вода. Една голяма част, оградена с мрежа, беше отделена специално за призовите й бойни петли: страстта на живота й.