Моята леля ми предостави на разположение цял апартамент с изглед към овощната градина. Помислих си, че мога цял живот да си живея там. Можех да ям всички плодове от градината. Освен мен, никой друг в къщата не докосваше плодовете на тези дървета по причини, които никога не ми разкриха. Домакинството се състоеше от моята леля — едра, пълна, кръглолика дама малко над петдесетте, много жизнерадостна, сладкодумна и с множество чудатости, които тя прикриваше зад една официална фасада и вида си на благочестива католичка. Имаше още и един иконом, висок, внушителен мъж в началото на четиридесетте години, който е бил старши сержант в армията, но го съблазнили да напусне, за да заеме по-добре платената длъжност на иконом, телохранител и човек за всичко в дома на леля ми. Съпругата му, красива млада жена, беше компаньонка, готвачка и вярна приятелка на леля ми. Двамата имаха и една дъщеря, пухкаво момиченце, което изключително приличаше на леля ми. Приликата им беше толкова силна, че леля ми я беше осиновила юридически.
Четиримата бяха най-тихите хора, които съм срещал. Живееха много улегнал живот, прекъсван само от чудатостите на моята леля, на която току и щукваше да се отправи на пътешествие или да купува нови, многообещаващи бойни петли, да ги тренира и действително да устройва сериозни състезания, в които играят огромни суми пари. Тя обсипваше бойните си петли с нежни грижи, понякога по цял ден се занимаваше с тях. Носеше дебели кожени ръкавици и корави кожени гамаши, за да се предпазва от шпорите им.
Прекарах два страхотни месеца в къщата на леля ми. Следобед тя ми преподаваше музика и ми разказваше нескончаеми истории за предците ни. Условията, в които живеех, бяха идеални за мен, понеже често излизах с мои приятели и не бях длъжен да се отчитам пред никого в колко часа съм се върнал. Понякога часове наред не заспивах, излегнат в кревата си. Обикновено държах прозореца отворен, за да влиза в стаята ми ароматът на цъфналите портокали. И всеки път като оставах буден до късно, аз чувах как някой крачи по дългия коридор, който минаваше по протежение на цялата сграда откъм северната страна и свързваше трите вътрешни двора на къщата. Той беше с красиви сводове и покрит с керамични плочки под. Четири слаби крушки осветяваха мъждиво коридора — включваха се в шест часа всяка вечер и се изключваха сутрин в шест.
Попитах леля ми дали икономът й обикаля нощем и спира под моя прозорец, защото този, който се разхождаше, винаги спираше под моя прозорец, обръщаше се и поемаше обратно към главния вход на къщата.
— Не се притеснявай от глупости, миличък — каза леля мм с усмивка. — Сигурно е икономът ми, прави нощната обиколка. Голяма работа! Ти да не си се уплашил?
— Не, не съм се уплашил — казах аз. — Просто ми е любопитно, защото твоят иконом всяка нощ спира пред стаята ми. Понякога се будя от стъпките му.
Тя отхвърли по-нататъшните ми въпроси, като каза небрежно, че икономът й е бил военен и е свикнал да прави обход като часовой. Приех нейните обяснения.
Веднъж аз споменах пред иконома, че стъпките му са доста шумни и дали не би могъл мри обхода си да минава малко по-внимателно край моя прозорец, за да ме остави да смя.
— Не разбирам за какво говориш! — каза той рязко.
— Леля ми каза, че правиш нощен обход — казах аз.
— Изобщо не правя такова нещо! — каза той и очите му пламнаха от възмущение.
— А кой тогава ходи под прозореца ми?
— Никой не ходи под прозореца ти. Въобразяваш си. Просто засипвай отново. Не се мотай наоколо да създаваш суматохи. Казвам ти това за твое добро.
В онези години за мен най-лошото беше някой да ми каже, че нрави нещо за мое добро. Същата нощ, щом дочух стъпките, аз се измъкнах от спалнята и застанах зад стената, която водеше към входа на моя апартамент. Когато изчислих, че оня, който се разхожда, вече е стигнал до втората крушка, аз просто надникнах да огледам коридора. Стъпките мигновено спряха, но не се виждаше никой. Мъждиво осветеният коридор беше пуст. И да се е разхождал някой, той не е имал време да се скрие, защото нямаше къде. Имаше само голи стени.
Обхвана ме такъв ужас, че разбудих цялата къща с пронизителните си писъци. Леля ми и икономът се опитваха да ме успокоят, като ми говореха, че само съм см въобразил всичко това, но аз бях така превъзбуден, че накрая те покорно си признаха как нещо, което им е неизвестно, се разхожда из къщата всяка нощ.