Дон Хуан каза, че почти сигурно моята леля се разхожда нощем; тоест, някакъв аспект от нейното осъзнаване, над който тя няма волеви контрол. Той смяташе, че това явление се подчинявало на чувството за игривост или тайнственост, което тя култивирала. Дои Хуан беше сигурен, че е напълно възможно моята леля на подсъзнателно ниво не само да предизвиква издаването на всички тези шумове, но и да е способна на много по-сложни манипулации на осъзнаването. Дон Хуан каза още, че за да бъде напълно откровен, трябва да признае възможността тези стъпки да са продукт на неорганично осъзнаване.
Според Дон Хуан неорганичните същества, които населяват нашия свят-близнак, са смятани от магьосниците в неговата линия за наши родственици. Тези шамани смятали, че е излишно да ставаме приятели с членове на семейството си, защото изискванията, които ни налагат в името на такова приятелство, винаги са прекомерни. Той каза, че този тип неорганични същества, които ни се падат първи братовчеди, непрестанно общуват с нас, но това общуване не е на нивото на обичайното ни съзнание. С други думи, ние знаем всичко за тях подсъзнателно, докато те знаят всичко за нас по съзнателен, преднамерен начин.
— Енергията от нашите първи братовчеди си е същинско бреме! — продължи дон Хуан. — Те са изпортени колкото нас. Органичните и неорганичните същества в нашите светове-близнаци са, да кажем, деца на две сестри, които живеят в съседство. Те са напълно еднакви, макар че изглеждат различно. Те не могат да ни помогнат и ние не можем да им помогнем. Сигурно сме могли да се обединим и да създадем страхотна фамилна бизнескорпорация, но това не е станало. Двата клона на фамилията са крайно докачливи и се обиждат за нищо, типични отношения между сприхави първи братовчеди. Неразрешимият проблем според магьосниците от древно Мексико е в това, че и човешките същества, и неорганичните същества от света-близнак са дълбоки егоманиаци.
Според дон Хуан магьосниците от древно Мексико отделили и друг клас неорганични същества — скаути или изследователи. Тези неорганични същества идвали от дълбините на Вселената и притежавали безкрайно по-остро и бързо осъзнаване, отколкото хората. Дон Хуан твърдеше, че поколения наред древните магьосници доизпипвали своите класификационни схеми и стигнали до извода, че определени типове неорганични същества от категорията на скаутите или изследователите приличали на човека по своята жизненост. Те могат да влизат в контакт и да установяват симбиотични отношения с човека. Древните магьосници нарекли съюзници този вид неорганични същества.
Дон Хуан каза, че основната грешка на тези шамани по отношение на този тип неорганични същества била да придадат човешки характеристики на тази безлична енергия и да си мислят, че могат да я обуздаят. Те смятали тези блокове от енергия за свои помощници и се осланяли на тях, без да разбират, че като чиста енергия тези същества не са в състояние да подкрепят каквото и да било усилие.
— Разказах ти всичко, което трябва да се знае за неорганичните същества — каза неочаквано дон Хуан. — Единственият начин, по който можеш да го провериш, е чрез непосредствен опит.
Не го попитах какво иска да направя. Дълбок страх разтърси тялото ми в нервни спазми, които изригнаха подобно на вулкан от слънчевия сплит и се разпространяваха до пръстите на краката ми и нагоре до края на торса.
— Днес ще отидем да потърсим някои неорганични същества — обяви той.
Дон Хуан ме накара да седна на леглото и да заема отново позата, която улеснява вътрешното мълчание. Изпълних заповедта му с необичайна лекота. Обикновено проявявах неохота, може би не открито, но все пак изпитвах някакъв нюанс на съпротива. Мярна ми се смътно мисълта, че в момента, в който седнах, аз вече бях в състояние на вътрешно мълчание. Мислите ми бяха замъглени. Почувствах да ме обвива непроницаем мрак, който ми създаваше усещането като че ли заспивам. Тялото ми беше съвършено неподвижно, било защото не възнамерявах да му подавам никакви команди да се движи, било защото не бях в състояние да ги формулирам.
Миг по-късно усетих, че с дон Хуан крачим из сонорската пустиня. Разпознах околността; бил съм тук с него толкова пъти, че бях запомнил всяко очертание. Беше краят на деня и светлината на залязващото слънце пораждаше у мен чувство на отчаяние. Вървях автоматично, осъзнавайки, че тялото ми изпитва усещания, които не се придружават от мисли. Не можех да опиша своето състояние. Понечих да кажа това на дон Хуан, но желанието да му съобщя за усещанията на тялото си в миг изчезна.