Дон Хуан произнесе с много бавен, понижен и сериозен глас, че пресъхналото русло на реката, по което вървим, е най-подходящото място за предстоящото ни занимание и че трябва да седна на един неголям камък сам, а той се отдалечи на около петдесетина крачки и седна на друг камък. Не попитах дон Хуан, както обикновено бих сторил, какво трябва да правя. Знаех какво ще правя. Тогава чух прошумоляващите стъпки на хора, които минаваха през храстите, рехаво разпръснати наоколо. В този край нямаше достатъчно влага, за да никне буйна растителност. Израснали бяха само няколко жилави храста на три-четири метра разстояние един от друг.
Тогава видях да приближават двама души. Изглеждаха местим хора, може би иидианци-яки от някое тяхно градче в околността. Стигнаха до мен и спряха. Единият от тях нехайно ме попита как съм. Исках да му се усмихна, да се засмея, но не можах. Лицето ми беше съвсем сковано. Казах му, че съм добре. После ги попитах кои са. Казах им, че не ги познавам, но въпреки това ги чувствах необичайно близки. Единият от тях отговори с тон, сякаш няма нищо особено, че те са моите съюзници. Вперих очи в тях, опитвайки се да запомня чертите им, но чертите им непрекъснато се изменяха. Сякаш се извайваха в съответствие с настроението на моя поглед. Никакви мисли не участваха. Всичко се направляваше от дълбоки усещания. Гледах ги толкова дълго, че чертите им напълно се изличиха и накрая пред мен останаха две блестящи сияйни петънца, които вибрираха. Сияйните петънца нямаха граници. Те сякаш се поддържаха чрез сцепление отвътре. Ставаха плоски и широки. После отново се изтегляха вертикално до човешки ръст. Внезапно усетих как ръката на дон Хуан ме хваща за дясната ръка и ме издърпва от камъка. Каза, че е време да си тръгваме. В следващия момент аз отново бях в къщата му в Централно Мексико, объркан повече от всякога.
— Днес ти намери неорганичното осъзнаване, а после го видя такова, каквото всъщност е — каза той. — Енергията е несъкратимият остатък от всяко нещо. Що се отнася до нас, да виждаш енергията директно е най-дълбокият предел за човека. Може да има и други неща отвъд него, но те са недостъпни за нас.
Дон Хуан повтори всичко това много пъти и всеки път, като го казваше, думите му сякаш ме връщаха във все по-твърдо състояние.
Разказах на дон Хуан всичко, което бях видял, всичко, което бях чул. Дон Хуан ми обясни, че в този ден съм успял да трансформирам човекоподобната форма на неорганичните същества в тяхната същност — безлична енергия, осъзнаваща себе си.
— Ти трябва да проумееш — каза той, — че именно нашето познание, което по същността си е интерпретационна система, съкращава нашите възможности. Именно нашата интерпретационна система ни казва какви са параметрите на нашите възможности и понеже ние използваме тази интерпретационна система цял живот, изобщо не се осмеляваме да тръгнем против нейния авторитет.
— Енергията на тези неорганични същества ни тласка — продължи дон Хуан — и ние интерпретираме този тласък както можем, в зависимост от настроението си. За един магьосник най-трезвото, което може да направи, е да прехвърли тези същества на абстрактно ниво. Колкото по-малко интерпретации правят магьосниците, толкова по-добре за тях.
— От този момент нататък — продължи той, — изправиш ли се пред странната гледка на привидение, запази самообладание и се вгледай твърдо и неотклонно в него. Ако то е неорганично същество, интерпретацията, която му правиш, ще окапе като есенни листа. Ако нищо не се случи, значи това е някаква цвъкня на твоя ум, който и без това не е твоят ум.
ЯСЕН ПОГЛЕД
За пръв път в живота си изпаднах в пълно объркване как да се държа в света. Светът около мен не беше се променил. Явно грешката беше в мен. Влиянието на дон Хуан и всички практически занимания, свързани с него, в които той така дълбоко ме бе увлякъл, си взимаха своето и ме довеждаха до сериозна неспособност да се справям със себеподобните си. Обмислих затруднението си и стигнах до извода, че грешката ми беше в моя стремеж да меря всички с аршина на дон Хуан.
За мен дон Хуан беше човек, който живее живота си професионално, във всеки смисъл на това понятие, тоест отдаваше значение на всяко свое действие, дори и най-несъщественото. Аз бях заобиколен от хора, които се смятаха за безсмъртни, противоречаха си на всяка крачка от пътя; хора, които никога не държаха сметка за постъпките си. Това беше нечестна игра; картите не бяха в полза на хората, с които общувах. Бях свикнал с неизменното поведение на дон Хуан, с пълното отсъствие на чувство за собствена значимост у него; с неизмеримата широта на ума му, а сред моите познати малцина изобщо съзнаваха, че съществува и друга схема на поведение, която развива тези качества. Повечето от тях познаваха само схемата на поведение, основана на себеотразяването, което осакатява човека и го прави слаб.