В резултат настъпиха много трудни времена за академичните ми занимания. Започвах да губя интерес към тях. Отчаяно се опитвах да оправдая рационално усилията си на това поприще. Единственото, което ми идваше на помощ и запазваше връзката ми, колкото и изтъняла да беше, с академичните занимания, беше съветът на дон Хуан от преди доста време, че воинът-пътешественик трябва да обича знанието във всичките му форми.
Той ми беше дал определение на понятието воин-пътешественик с думите, че се отнася до магьосниците, които в качеството си на воини пътешестват в тъмното море на осъзнаването. Добави, че хората са пътешественици в тъмното море на осъзнаването и Земята е не друго, а само междинна спирка по пътя им, но по някакви външни причини, които не смяташе за нужно да разкрива в момента, те са прекъснали пътешествието си. Каза, че хората попаднали в нещо като въртоп: течение, което се движи в кръг и им създава впечатлението, че се движат, но всъщност остават на едно място. Той твърдеше, че единствените, които можели да се противопоставят на тази неведома сила, завладяла хората, били магьосниците и те чрез изключителната си дисциплина се освободили от нейната хватка и продължили пътешествието на осъзнаване.
Окончателното разстройство и хаос в академичния ми живот се ускори от пълната ми неспособност да задържа интереса си над антропологическите въпроси, които вече не означаваха нищо за мен; не защото не бяха привлекателни, а защото се налагаше повечето време да се борави с думи и понятия като в юридически документи — изисква се да се достигне даден резултат, за да се установи прецедент. Оправданието бе, че така е устроено човешкото знание и че усилията на всеки отделен човек са тухличка в изграждането на тази система от знание. Като пример ми се даваше правната система, според чиито норми живеем и която е от неоценимо значение за нас. Но романтичните ми представи по онова време не ми позволяваха да поема ролята на съдник на антропологията. Бях възприел безрезервно схващането, че антропологията трябва да бъде модел за всички човешки стремежи, иначе казано — мерило за човека.
Дон Хуан, завършен прагматик, истински воин-пътешественик в неизвестното, смяташе, че съм задръстен с дребни подробности. Според него нямаше никакво значение, че предложените ми антропологически теми изискват да се манипулира с думите и понятията; важното беше да тренирам дисциплината си.
— Няма никакво значение — каза ми той веднъж — колко добър читател си и какво количество прекрасни книги можеш да прочетеш. Важното е да имаш нужната дисциплина, за да четеш това, което не ти се чете. За един магьосник главната трудност за преодоляване в упражнението „ходене на училище“ е това, което не ти допада, а не това, което приемаш.
Реших за известно време да се откъсна от науката и се хванах на работа в художествения отдел на една компания, която произвеждаше лепенки. Тази работа поглъщаше всичките ми мисли и усилия. Предизвикателството за мен беше да изпълнявам определената ми работа колкото можех по-прецизно и бързо. Подготовката на плаките с картинки за сито-печат беше стандартна процедура, която не допускаше никакви нововъведения и ефективността на работника се оценяваше по точността и бързината на изпълнение. Станах направо работохолик и това ми доставяше огромно удоволствие.
С директора на художествения отдел бързо се сприятелихме. Той направо ме взе под крилото си. Казваше се Ърнест Липтън. Безкрайно му се възхищавах и го уважавах. Беше чудесен художник и великолепен майстор в работата си. Недостатъкът му беше неговата притеснителност — безкрайното му съобразяване с другите граничеше с пасивност.
Веднъж например излизахме от паркинга пред ресторанта, където бяхме обядвали. Той най-вежливо изчака, докато излезе колата, паркирала на мястото пред него. Шофьорът й явно не ни виждаше и даде доста бързо на заден ход. Ърнест Липтън можеше просто да натисне клаксона, за да му обърне внимание накъде отива. Вместо това той просто си седеше и с идиотска усмивка гледаше как оня се натресе на колата му. После се обърна към мен и почна да се оправдава:
— Божичко, можех да натисна клаксона, но е толкова оглушителен, че се притеснявам.