Дълбоката истина в този проблем беше, че Ърнест Липтън приличаше на баща ми. Дебелите стъкла на очилата му, оплешивяващата коса, прошарената четина на брадата му, която никога не беше добре обръсната, ми напомняха за чертите на моя баща. Той имаше същия прав, остър нос и издадена брадичка. Но най-вече неспособността на Ърнест Липтън да се разсърди и да прасне шегаджиите в носа засилва приликата му с моя баща до степен, която вече ставаше опасна.
Спомних си как баща ми беше лудо влюбен в сестрата на най-добрия си приятел. Един ден аз я засякох в курортното градче да си държат ръцете с един млад мъж. С нея беше и майка й в ролята на компаньонка. Момичето изглеждаше страшно щастливо. Двамата се споглеждаха прехласнато. Доколкото разбирах, това си беше чиста проба младежка любов. Като се видях с баща ми, му казах, наслаждавайки се на всяка своя дума със злорадството на десетгодишно момче, че неговата приятелка си има истинско гадже. Явно го заварих съвсем неподготвен. Не ми повярва.
— А ти изобщо казвал ли си нещо на момичето? — дръзко го попитах аз. — Тя знае ли, че си влюбен в нея?
— Не ставай глупав, малък подлец такъв! — сопна ми се той. — На мен въобще не ми е нужно да говоря на една жена такива глупости. — И той ме погледна сърдито като капризно дете, а устните му потреперваха от гняв. — Тя е моя! И тя трябва да знае, че е моя, без да съм длъжен да й казвам нищо за това!
Той заяви това с цялата убеденост на дете, което е получавало всичко в живота си даром, без да е нужно да се бори.
Във върховна форма, аз подхвърлих кулминационната си реплика:
— Е, мисля си, че тя е очаквала някой да й го каже, и май някой те е изпреварил.
Бях готов да отскоча и да побягна, защото очаквах, че ще ме цапардоса с цялата ярост на света, но вместо това той рухна и се разрида. Хлипайки неудържимо, той ме помоли, като ме бивало толкова във всичко, дали не бих могъл да следя момичето и да му казвам какво става.
Презрях баща ми повече от всичко, а в същото време го обичах с някаква тъга, несравнима с нищо. Проклинах се, че му бях стоварил такъв позор.
Ърнест Липтън така силно ми напомняше за баща ми, че напуснах работа под предлог, че трябва да се връщам в университета. Не исках да увеличавам и без това тежкото бреме, което вече носех на плещите си. Никога не можах да си простя, че бях причинил такава мъка на баща ми, както не можах никога да простя на него, че беше такъв страхливец.
Върнах се в университета и се заех с гигантската задача да се включа отново в занятията по антропология. Огромната трудност идваше от това, че ако имаше човек, с когото можех да работя леко и с удоволствие, благодарение на възхитителния му стил, дръзка любознателност и стремеж да разширява познанието си без суета и без да защитава незащитими въпроси, то този човек не беше в нашата катедра — беше археолог. Именно благодарение на неговото влияние аз бях започнал да се интересувам преди всичко от полевите изследвания. Може би понеже той наистина отиваше в полето и в буквалния смисъл изкопаваше информацията, неговата практичност беше един оазис от трезвомислие за мен. Той беше единственият човек, който ми даде куража да продължа полевата работа, понеже съм нямал какво да губя.
— Загубиш ли всичко, ти печелиш всичко — каза ми той веднъж и това беше най-надеждният съвет, който изобщо съм получавал в университета. Ако бях последвал съвета на дон Хуан и се бях борил да изкореня упоритото си себеотразяване, на мен наистина нямаше да ми остава какво да губя, а можеше всичко да спечеля. Но тази възможност още не ми се беше разкрила по онова време.
Когато споделих с дон Хуан какви затруднения имам да си намеря професор, с когото да работя, реакцията му отново ми се стори несправедлива. Нарече ме жалък тип, че дори и по-лошо. Каза ми нещо, което и сам си знаех: че ако не се натягах толкова, можех успешно да работя с всекиго и в университета, и в бизнеса.
— Воините-пътешественици не се оплакват — продължи дон Хуан. — Те приемат всичко, което им поднесе безкрайността, като изпитание. А изпитанието си е изпитание. То е безлично. Не бива да се приема като проклятие или благослов. Воинът-пътешественик или приема предизвикателството и побеждава, или предизвикателството го смазва. И понеже е по-въодушевяващо да побеждаваш, то побеждавай!