Казах му, че е лесно той или който и да било да говори така отстрани, а съвсем друг въпрос е да го правиш, и че моите затруднения са непреодолими, защото са породени от неспособността на хората около мен да бъдат последователни.
— Грешката не е на хората около теб — каза той. — Те не могат нищо да направят със себе си. Грешката е твоя, защото ти можеш да си помогнеш на дълбоко ниво на мълчание, но вместо това предпочиташ да ги съдиш. Всеки идиот може да съди. А когато ги съдиш, можеш да получиш само най-лошото от тях. Всички ние, хората, сме затворници и именно този затвор ни кара да се държим толкова жалко. Предизвикателството за теб е да приемаш хората такива, каквито са си! Остави ги на мира.
— Този път абсолютно не си прав, дои Хуан — казах аз. — Повярвай ми, изобщо не ме интересуват — нито за да съдя когото и да било, нито за да се заплитам в каквито и да било отношения с някого.
— Разбираш за какво говоря — настоя той. — Ако не осъзнаваш желанието си да ги съдиш — продължи той, — значи си още по-зле, отколкото мислех. Това е типична грешка за воините-пътешественици, когато възобновят пътешествието си — стават самонадеяни и се разпускат.
Съгласих се с дон Хуан, че недоволството ми беше крайно дребнаво. И сам си го знаех много добре. Казах му, че съм изправен пред такива проблеми от всекидневието, които имат ужасното свойство да сломяват цялата ми решителност, и че не съм се решавал да му разкажа случките, които ужасно ми тежаха.
— Хайде давай! — насърчи ме той. — Изкарай всичко! Не задържай никакви тайни от мен. Аз съм празна тръба — всичко, което ми кажеш, ще се излее в безкрайността.
— Всичко, което имам, са само някакви жалки оплаквания — казах аз. — Аз съм същият като всичките ми познати. Няма начин да говориш и с едничък човек, без да чуеш някакво откровено или прикрито оплакване.
Разказах на дон Хуан как и в най-обикновения разговор моите приятели успяват да го избият на безконечни оплаквания — като например в един такъв разговор:
— Как са нещата, Джим?
— О, чудесно, чудесно, Кал.
Следва натегнато мълчание. Виждам се принуден да попитам:
— Нещо не е наред ли, Джим?
— А, не! Всичко си е наред. Само дето нещо малко не върви с Мел, но ти го знаеш Мел — такъв егоист и подлец. Но трябва да приемаме приятелите такива, каквито са си, нали? Той можеше, естествено, да бъде и малко по-деликатен. Ама как? Той си е той. Прави-струва, той вечно прехвърля всичко на другите. Но той си е такъв още откакто бяхме дванадесетгодишни, така че аз сам съм си виновен. За какъв дявол трябва да го търпя?
— Да, Джим, имаш право. Мел наистина е доста тежък характер. Вярно е!
— Ами, като говорим за кофти хора, и ти, Кал, не си по-добър от Мел. На теб никога не може да се разчита.
И така нататък.
Друг класически за мен диалог:
— Как я караш, Алекс? Как е семейният живот?
О, чудесно наистина. За първи път се храня навреме, с домашни манджи, но пък взех да дебелея. Нямам какво да правя и по цял ден гледам телевизия. По-рано излизах с приятели, но вече не мога. Тереза не ме пуска. Бих могъл, естествено, да я пратя по дяволите, но не искам да я обиждам. Задоволен съм с всичко, но се чувствам жалко.
А Алекс беше най-жалкият от нашата компания, преди да се ожени. Като се отбивахме при него, любимата му шегичка беше да каже на приятелите си: „Ей, я елате до колата ми, искам да ви представя на моята кучка.“
Страхотно се наслаждаваше на измамените ни очаквания, когато виждахме, че в автомобила му наистина има женска кучка. Той представяше своята „кучка“ на всичките си приятели. Вяхме потресени, когато той наистина се ожени — за една бегачка на дълги разстояния, Тереза. Срещнали се на един маратон, когато Алекс припаднал. Случката била в планината и Тереза трябвало да го свести с подръчни средства, така че се изпикала на лицето му. От този момент нататък Алекс станал неин пленник. Тя си маркирала своя територия. Приятелите му го наричаха „нейният припикан пленник“, а нея смятаха за истинска кучка, превърнала особняка Алекс в охранен домашен пес.
И двамата с дон Хуан се разсмяхме. После той ме погледна сериозно.
— Такива са превратностите на всекидневния живот — каза дон Хуан. — Ту печелиш, ту губиш, но никога не знаеш кога печелиш, кога губиш. Това е цената, която човек плаща, за да живее под властта на себеотразяването. Нямам какво да ти кажа, а и ти нямаш какво да си кажеш. Мога само да те посъветвам да не изпитваш вина, че си такъв задник, ами да си събереш силите и да преодолееш властта на себеотразяването. Връщай се в университета. Рано е да се предаваш.