Интересът ми към занятията в университета все повече угасваше. Започнах да живея на автопилот. Всичко ми тежеше, чувствах се много потиснат. Забелязах обаче, че умът ми не участва в това. Престанал бях вечно да изчислявам, да правя планове и все да очаквам нещо. Нямах натрапчиви мисли, но пък чувствата ми напълно ме завладяваха. Опитвах се да осмисля тази двойственост от равнодушен ум и бурни чувства. Именно в такова състояние на отсъствие на мисли и буря от чувства вървях един ден от Хайнис хол, където се намираше факултетът по антропология, към едно кафене да похапна.
Внезапно ме налетя особено разтърсване. Имах чувство, че ще припадна, и седнах на тухлените стъпала. Видях пред очите си жълти петна. Имах чувство, че се въртя. Сигурен бях, че всеки момент ще повърна. Погледът ми се замъгли и накрая нищо не виждах. Физическото ми неразположение беше толкова пълно и силно, че не оставяше място и за едничка мисъл. Усещах само с тялото си страх и безпокойство, смесени с някакво приповдигнато чувство, странното чувство, че съм на прага на гигантско събитие. Тези чувства изобщо не се придружаваха от мисли. В един момент аз вече не знаех дали стоя или седя. Обви ме най-непроницаемият мрак, който човек може да си представи, и тогава видях енергията, както протича през Вселената.
Видях последователност от сияйни сфери, които идваха към мен или се отдалечаваха. Виждах всички едновременно, както дон Хуан винаги ми е казвал, че ги вижда човек. Знаех, че са различни индивиди, защото бяха различни по размер. Разгледах в подробности структурата им. Тяхното сияние и кръг лост се състоеше от фибри, които сякаш бяха слепени помежду си. Фибрите бяха и тънки, и по-дебели. Всяка от тези сияйни фигури имаше нещо като гъста козина. Наподобяваха някакви странни, светещи, космати животни или гигантски кръгли насекоми, покрити със светещи косми.
Но най-шокиращо от всичко беше да установя, че съм виждал тези космати насекоми през целия си живот. Всеки от случаите, когато дон Хуан ме е карал нарочно да ги виждам, сега ми се струваше като обход, който сме правили с него. Спомних си всеки миг, когато ми бе помагал да видя хората като сияйни сфери, но всички тези мигове бяха несравними с това величаво виждане, до което бях получил достъп сега. И тогава осъзнах, без сянка от съмнение, че съм възприемал енергията така, както протича във Вселената, през целия си живот — сам, без ничия помощ.
Това осъзнаване беше зашеметяващо. Почувствах се безкрайно уязвим, крехък. Изпитах нужда да намеря някакво прикритие, да се скрия някъде. Също като в съня, който, изглежда, повечето хора са сънували някога — когато човек се оказва гол и се чуди какво да направи. Чувствах се повече от гол; чувствах се незащитен, слаб и се боях да се върна в нормалното си състояние. Някак смътно усетих, че лежа, и се помъчих да събера сили да се върна в нормалното си състояние. Представих си как ще се намеря да лежа на тухлената алея, разтърсван от конвулсии, наобиколен от цял кръг хора, които ме гледат.
Усещането, че лежа, ставаше все по-отчетливо. Усетих, че мога да си движа очите. През затворените клепачи долавях светлината, но не смеех да отворя очи. Странното беше, че не чувах никого от хората, които си представях, че са ме наобиколили. Изобщо нищо не чувах. Накрая рискувах да отворя очи. Бях в собственото си легло, в квартирата на ъгъла на „Уилшиър“ и булевард „Уестууд“.
Направо изпаднах в истерия, като се намерих в собственото си легло. Но по някаква напълно непонятна за мен причина почти веднага се успокоих. Истерията ми се замени от някакво безразличие на тялото и по-скоро дори някакво телесно задоволство, нещо като усещането след като си се заситил с хубаво ядене. Но не можех да успокоя ума си. Невъобразим шок беше да осъзная, че всъщност цял живот съм възприемал енергията директно. Как изобщо е било възможно да не го знам? Какво ми е пречело да имам достъп до тази страна от съществуването си? Дои Хуан казваше, че всеки човек притежава способността да вижда енергията директно. Но не беше ми казвал, че всеки човек постоянно вижда енергията директно, но не знае това.
Зададох този въпрос на мой приятел-психиатър. Той не можа да хвърли светлина над измъчващия ме въпрос. Реши, че това е реакция вследствие на преумора или превъзбуда. Предписа ми валиум и ме посъветва да си почина.
Не смеех с никого да споделя как съм се озовал в леглото си, понеже не бях в състояние да обясня как е станало това. Затова беше напълно оправдано нетърпението ми час по-скоро да се видя с дон Хуан. Веднага щом намерих възможност, отлетях за Мексико, там наех автомобил и потеглих към дома му.