— Но защо този хищник ни е завладял, както го описваш, дон Хуан? — попитах аз. — Трябва да има някакво логично обяснение.
— Има обяснение — отговори дон Хуан, — което е най-простото обяснение на света. Те ни владеят, защото ние сме храна за тях, и те ни изстискват безпощадно, защото чрез нас се поддържат. Също както ние развъждаме пилета в кокошарници, така и тези „кокошари“, хищниците, ни развъждат в „човечарници“. Така винаги имат храна на разположение.
Улових се, че буйно клатя глава от една страна на друга. Просто не можех да изразя негодуванието и погнусата си, но тялото ми се разтърси, за да ги изкара на повърхността. Тресях се от глава до пети, напълно против волята си.
— Не, не, не, не! — чух се да казвам. — Това е абсурд, дон Хуан. Това, което говориш, е чудовищно. Просто не може да е вярно нито за магьосниците, ни за обикновения човек, за никого.
— Защо? — спокойно попита дон Хуан. — Защо не? Понеже те вбесявало ли?
— Да, наистина ме вбесява — отвърнах аз. — Тези измислици са чудовищни!
— Е, ти още не си чул всичките измислици. Почакай още малко и ще видиш как ще се чувстваш тогава. Смятам да те подложа на светкавична атака. Тоест, ще подложа ума ти на такава страхотна атака, че няма да можеш да станеш и да си отидеш, защото си пленник. Не защото аз те държа в плен, а защото нещо в теб ще ти попречи да си тръгнеш, докато друга част от теб направо ще обезумее от ярост. Така че дръж се!
Имаше нещо в мен, което усещах, че жадува за сурово отношение. Дон Хуан беше прав. Нямаше да си тръгна за нищо на света. И все пак изобщо не ми харесваха тия нелепости, които ми поднесе.
— Искам да се обърна към твоя аналитичен ум — каза дом Хуан. — Замисли се за миг и ми кажи как би обяснил противоречието между интелигентността на един инженер и глупостта на неговата система от убеждения, или глупостта на противоречивото му поведение. Магьосниците смятат, че именно хищниците са ни дали нашата система от убеждения, схващането ни за добро и зло, обществените нрави. Те именно са ни вложили нашите надежди и очаквания, мечти за успех, опасения от провал. Те са ни дали алчност, ненаситност и страхливост. Именно хищниците ни правят самодоволни, невъзприемчиви, егоманиаци.
— Но как могат да го правят, дон Хуан? — попитах аз, донейде ядосан от това, което казва. — Да не би да ни шепнат на ухото, докато спим?
— Не, не го правят така. Това е идиотско! — каза усмихнат дон Хуан. — Те са безкрайно по-ефикасни и организирани. За да ни държат в подчинение, тихи и кротки, хищниците са прибегнали до изумителна маневра — изумителна, естествено, от гледна точка на бойна стратегия. А от гледна точка на тези, които са подложени на нея, тя е ужасяваща. Те са ни дали своя ум! Чу ли ме? Хищниците са ни дали своя ум и той е станал нашият ум. Умът на хищника е противоречив, прихватничав, мрачен, изпълнен със страх, че всеки момент може да бъде разкрит.
— Знам, че макар никога да не си гладувал — продължи той, — ти се тревожиш за прехраната си, което не е нищо друго освен страха на хищника, който се страхува, че всеки момент маневрата му може да бъде разкрита и да му отнемат храната. Чрез ума, който в края на краищата си е техният ум, те вкарват в живота на човешките същества каквото им е угодно като хищници. И по този начин те си осигуряват в известна степен безопасност, която смекчава страха им.
— Дон Хуан, не че не мога да приема всичко това за чиста монета — обадих се аз. — Бих могъл, но в това има нещо толкова противно, че наистина ме отвращава. Просто ме заставя да споря. Ако е вярно, че те се хранят с нас, то как го нравят?
Дон Хуан се усмихна широко. Беше безкрайно доволен. Обясни ми, че магьосниците виждат човешките деца като странни сияйни кълба от енергия, покрити целите с ярко светеща обвивка, нещо като найлоново покритие, плътно обвиващо техния пашкул от енергия. Каза, че именно тази блестяща обвивка от осъзнаване ядат хищниците и че когато човек достига зрелост, от тази блестяща обвивка от осъзнаване остава само тясна ивичка от земята до върха на пръстите на краката. Тази ивичка позволява на човешкия род да продължи да живее, но само толкова.
Като в просъница чувах дон Хуан Матус да ми обяснява, че доколкото му е известно, хората са единственият вид, който има блестяща обвивка от осъзнаване около сияйния пашкул. Поради това те са лесна плячка за съзнание от друг различен порядък, каквото е мрачното съзнание на хищника.
Тогава направи най-огорчаващото твърдение, което бях чувал досега от него. Каза, че тази тясна ивичка осъзнаване е епицентър на себеотразяването, в чийто капан човек неспасяемо е хванат. Като играят на нашето себеотразяване, единствената останала ни точка на осъзнаване, хищниците предизвикват припламване на осъзнаването, което впоследствие те безпощадно, хищнически поглъщат. Внушават ни безсмислени проблеми, които предизвикват това припламване на осъзнаването и по такъв начин ни държат живи, за да могат да се хранят с енергетичните пламъци на нашите мними тревоги.