СОЯ
Отдалеч човек би сметнал соята за фасул пешак. Още повече, че и тя, както фасулът, е от семейството на бобовите растения. Но нейното стъбло е много по-грубо и цялото е покрито с корави ръждиви или белезникави власинки. Листата й са три-делни също както на фасула. А цветчетата и приличат на малки бели или пъстровиолетови пеперудки, накацали по няколко върху окосмени дръжки. Когато прецъфтят, от тях се развиват дълги до 5 см шушулки, покрити също с власинки. В тях са скрити семената на соята. По форма те са или като малки топчета, или са яйцевидни и лещовидни, а на цвят са светложълти, канеленокафяви, зелени, черни, червени и пъстри. Те са истински складове на най-различни хранителни вещества — белтъчини, мазнини, скорбяла, витамини, — при това в такова съотношение, каквото няма дори в животинските продукти.
А колко много неща се получават от соята! Ако семената и се опекат и смелят, от тях може да се получи кафе и да се приготвят най-различни видове шоколади и други захарни изделия. Ако се сварят и смелят, получава се кайма, от която могат да се приготвят чудесни кюфтета, които на вкус не се отличават от кюфтетата, приготвени от свинско или агнешко месо. Ако пък соевите семена се смелят и брашното се смеси със седем части вода, свари се и се прецеди, ще се получи отлично соево мляко, от което може да се приготви кисело мляко и истинско сирене, та даже и масло (затова някои наричат образно соята „зелената крава“). А когато към смлени соеви зърна, от които мазнините са извлечени, се прибави брашно от пшеница, може да се приготви не само вкусен соев хляб, но и десетки други видове тестени изделия.
Соевите зърна са и отличен фураж за селскостопанските животни. А сеното от своя е много по-хранително от люцерновото. Маслото, което се получава от соевите семена, се използува и в промишлеността за получаване на лакове, бои и сапуни.
Родина на соята е Китай, където преди много хилядолетия тя била превърната от диво в полезно културно растение В Европа тя станала известна едва към края на XVIII век. А нашият народ узна за соята само преди няколко десетилетия. Тя е донесена у нас от българи градинари, които са работили в Румъния и Русия.
СЛЪНЧОГЛЕД
Това се случило през 1510 г., наскоро след откриването на Америка. Към многобройните чуждоземни растения, които се отглеждали в Мадридската ботаническа градина, се прибавило още едно. Едро и стройно, но с грубо дебело здраво стъбло, по-високо от човешки ръст и с големи листа, увиснали на дълги дръжки, цялото покрито с твърди власинки, то се извисявало над всички треви около него.
Чудно било това растение. Многобройните, едри като пити съцветия, които увенчавали върховете на клонките му, много дни наред всяка сутрин се обръщали все на изток, за да посрещат изгряващото слънце и докато то не се скриело зад хоризонта, не го изпускали от поглед. Затова го нарекли „цвят на слънцето“.
В Европа нямало друго такова цвете. И нищо чудно, че цветът на слънцето в скоро време се разпространил във всички европейски страни и в продължение на две столетия бил едно от най-любимите декоративни растения на европейските народи. Хората се радвали на слънчевите му цветове, но никой не подозирал какво богатство се крие в семчиците, които изпълвали килийките на питите след прецъфтяването им.
Кой знае докога щяло да продължи така, ако цветът на слънцето не бил пренесен и в Русия. Тук той намерил своята втора родина. Нейните безкрайни степни простори му напомняли родните прерии в Северна и Централна Америка, където още растели дивите му родоначалници. А и руските селяни го заобичали. И тъкмо те го превърнали в едно от най-ценните маслодайни растения, които сега познаваме.
Дълго време и в България слънчогледът бил познат само като цвете. Наши градинари го пренесли от Русия и започнали да го отглеждат в градините и край нивите, за да се радват на едрите му и красиви цветове. Нарекли го слънчоглед. За добиване на олио продължавали да отглеждат само репица и рапица. Едва след Първата световна война от слънчогледовото семе започнали да получават масло. А то било много по-вкусно от репичното и рапичното и постепенно ги изместило.
Сега всяка пролет близо три милиона декара земя у нас се засяват със слънчоглед.
КАРТОФ
На пръв поглед това растение с нищо не би привлякло вниманието ни. Сочните му стъбла са гъсто облистени с едри перести листа, по които се редуват по-големи и по-малки дялове. Цветовете му са най-обикновени — с петзъба зелена чаша и петделно бяло, розово или виолетово венче, с пет оранжеви тичинки, сраснали в малко конусче, от върха на което се подава близалцето. Съвсем незабележителни са и плодовете на картофа, големи колкото череша или малко по-големи, те остават зелени и след като узреят, но не се ядат, защото са отровни.