Двете с Касиопея спряха и се обърнаха. Зад тях стояха други двама, облечени и екипирани по сходен начин. Външността и поведението им й бе познато.
Тайните служби.
Първият каза нещо в микрофона на ревера си и сирената спря.
— Можем ли да приключим без излишен шум, мисис Нел?
— А защо?
Мъжът се приближи.
— Защото президентът на Съединените американски щати желае да разговаря с вас.
54
Лисабон, 21:30 ч.
Малоун излезе иззад тезгяха и клекна до Макколъм, който тършуваше из джобовете на мъртвеца. Наблюдавал бе с интерес как така нареченият търсач на съкровища убива нападателя им с професионална точност.
— Двамата ще заобиколят през църквата и ще се върнат тук — каза той.
— Ясно ми е — каза Макколъм. — Ето два резервни пълнителя. И още един пистолет. Някаква идея кои са?
— Израелци. Няма кой друг.
— Не каза ли, че са напуснали сцената?
— А ти не каза ли, че си аматьор? Доста завиден талант демонстрира току-що.
— Когато си под прицел, правиш каквото трябва.
Малоун забеляза още нещо, прикрепено към китката на мъртвия. Откопча металното устройство. Беше локатор. Той самият многократно бе използвал такива, за да следи обект с електронен датчик. Включи екрана и видя, че е на безшумен режим и че следи някаква цел. Мигащият индикатор сочеше, че целта е наблизо.
— Трябва да тръгваме — обади се Пам.
— Май няма да се окаже особено лесно — каза Малоун. — Единственият изход е през долната галерия. Но онези двамата сигурно вече са при стълбите. Трябва да намерим друг начин да се измъкнем.
Той прибра локатора в джоба си. С пистолети в ръка, те излязоха от магазинчето. Двамата стрелци изскочиха иззад една арка на трийсетина метра от тях и започнаха да стрелят. Отекнаха изстрели, подобни на пукащи се балони. Малоун се хвърли на пода, повличайки Пам със себе си. Ъглите на стените не бяха деветдесет градуса и манастирът бе осмоъгълен. Той използва един от тях за прикритие.
— Давайте натам — извика Макколъм. — Аз ще им отвлека вниманието.
Външният периметър на сградата бе опасан от дълга каменна пейка, която свързваше арките и образуваше пищно украсена балюстрада. Приклекнали, двамата с Пам хукнаха напред. Макколъм продължаваше да стреля от магазинчето.
Няколко куршума отскочиха от каменната стена три метра вляво от Малоун, още няколко отзад, други отпред. Той разбра какво става. Сенките им, хвърляни от лампите, които осветяваха слабо галерията, издаваха присъствието им. Хвана Пам, спря я и се просна на пода. Прицели се и с три куршума угаси лампите пред тях. Сега тъмнината ги прикриваше.
Макколъм бе спрял да стреля. Както и стрелците.
Малоун направи знак на Пам и двамата забързаха напред, все още приведени, като използваха арките, фигурите и каменната пейка за прикритие. Стигнаха дъното на галерията. Отпред, вдясно от тях, се простираше вътрешната стена на следващата галерия. Врати нямаше. В другия край се простираше друга стена. Непосредствено вляво от Малоун се издигаше стъклена врата, едното й крило бе отворено, сякаш приканващо посетителите да пристъпят вътре. Табелка сочеше, че това е трапезарията. Дали можеше да се мине натам?
Той направи знак на Пам и двамата минаха през вратата. Върху стъклото отекнаха три поредни удара, а върху стената заваляха куршуми. Нито един не го проби. И тук бе бронирано. Слава богу, че някой бе избрал такъв материал за вратите.
— Котън, имаме проблем — каза Пам.
Той се взря в трапезарията.
В тъмнината, нарушавана единствено от разсеяната светлина, която се процеждаше през прозорците, видя, че се намират в просторно правоъгълно помещение с набразден сводест таван като този на църквата и нисък каменен корниз, под който имаше пъстра мозайка. Нямаше никакви врати. Прозорците започваха три метра над главите им и нямаше как да ги стигнат. Той забеляза само два възможни изхода. Единият бе на отсрещната страна и Малоун пробяга всичките петнайсет метра, за да види, че някогашната камина понастоящем бе само декоративна ниша, при това запечатана. Другият отвор бе по-малък, може би метър и двайсет на метър и петдесет, на един метър дълбочина в дебелата външна стена.