Трапезарията някога бе основното помещение за хранене в абатството, така че може би тук бяха подготвяли храната за сервиране.
Пам бе права. Наистина имаха проблем.
— Я се покатери тук — нареди й той.
Тя не каза нищо и намести тялото си върху каменна полица над празна мивка.
— Трябва да съм луда да се окажа тук.
— Малко е късно за подобно наблюдение.
Очите му бяха приковани върху вратите, които водеха към горната галерия. На бледата светлина се очерта сянка. Той видя, че Пам е в безопасност в нишата, и се покатери след нея, кацна върху мивката и притисна гръб плътно към стената.
— Какво смяташ да правиш? — прошепна тя в ухото му.
— Каквото трябва.
Сейбър видя, че мъжете се разделиха. Единият хукна след Малоун, другият се скри в арката, която водеше надолу към църквата. Реши, че е по-добре да е на по-високо, и внимателно се придвижи в същата посока, надявайки се вратата да води към горния хор, където стояха Малоун и съпругата му допреди няколко минути. Допадаше му гонитбата, особено когато жертвата представляваше такова предизвикателство. Интересно кои бяха тези мъже. Дали бяха израелци, както твърдеше Малоун? Звучеше логично. От Джоуна бе разбрал, че в Лондон е изпратен израелски екип. Изслушал бе записа на тази среща, а и Малоун я бе потвърдил. Но какво правеха израелците тук? Него ли преследваха? Едва ли? Но кого другиго?
Той откри вратата и се промъкна през нея. От лявата му страна се спускаха стълбите към църквата. В катранения мрак той долови шума от стъпки отдолу. Влезе в хора, спря, където балюстрадата опираше във външната каменна стена, и внимателно надзърна надолу. Прозорците високо върху южната фасада на църквата светеха с бледа неясна светлина.
Тъмната фигура на мъж с пистолет в ръка се прокрадваше по пътеката между пейките и северната стена на църквата, придържайки се към сенките, като се опитваше да стигне долното ниво за хористите.
Сейбър изстреля два куршума. Приглушените изстрели изпукаха под сводовете. Единият улучи целта и мъжът извика, извъртя се, после се сви върху една от пейките. Сейбър се прицели отново, леко затруднен от полумрака, и с още два изстрела запрати мъжа на пода. Не беше зле. Той пусна празния пълнител на пода и го смени с пълен от джоба си. Обърна се да тръгва. Време беше да открие Малоун.
Под носа му изникна дулото на пистолет.
— Хвърли оръжието — изрече глас на английски.
Поколеба се, мъчейки се да открие лицето зад този глас, но тъмнината разкриваше единствено силуета. Тогава осъзна, че човекът е с качулка. Усети хладния допир на друго дуло на врата си.
Два проблема.
— Ще повторя още веднъж — каза първият. — Хвърли оръжието.
Нямаше особен избор. Пистолетът му издрънча на пода.
Дулото в лицето му изчезна. Нещо изсвистя във въздуха и се удари странично в черепа му. Преди мозъкът му да успее да регистрира болката, светът около него изведнъж заглъхна.
55
Малоун стискаше автоматичния пистолет и чакаше. Реши да рискува и да надникне иззад нишата, в която се криеха с Пам. Сянката продължаваше да нараства. Малоун се питаше дали нападателят му е наясно, че изход няма. Вероятно не. Иначе защо щеше да продължава да върви напред? Можеше просто да изчака в галерията. Но той отдавна бе научил, че хората, които си изкарваха прехраната с убийства, не бяха от най-търпеливите. Предпочитаха да свършат работата и да изчезват. Чакането само увеличаваше шансовете за провал.
Пам дишаше шумно, но не можеше да я упреква. Той самият напразно се мъчеше да успокои ускорения си пулс. Повтори си да се стегне. Мисли. Бъди готов.
Сянката вече пълзеше по стената на трапезарията. Мъжът се втурна вътре с насочен пистолет. Първоначално щеше да види само тъмната празна зала. Нишата в дъното веднага щеше да привлече вниманието му, а след това и другата вдлъбнатина в стената. Но Малоун не го изчака да се ориентира. Изскочи от скривалището си и стреля. Куршумът изсвистя край целта и рикошира в стената. За миг мъжът се вкамени от изненада, но бързо се осъзна и насочи пистолета си към Малоун, после явно се досети, че е изложен на огъня му.
Явно щеше да бъде дуел лице в лице.