— Тези книги — обясни той на Гари — ни разказват историята за хората на Израел хилядолетия преди Христа. Те са народ, чиято съдба е пряко свързана с Бог и неговите слова.
— Но това е било преди много време, нали?
Той кимна.
— Преди четири хиляди години. И въпреки това арабите и евреите непрестанно воюват, за да докажат истинността на тези слова.
Той бавно прелисти Битие и откри абзаца, за който беше дошъл.
— И рече Господ на Аврама, след като Лот се отдели от него: дигни очи и от мястото, дето си сега, погледни към север и юг, към изток и запад; защото цялата земя, която виждаш, на тебе ще я дам и на потомството ти довека. — Торвалдсен замълча. — Тези думи са коствали живота на милиони.
Той мълчаливо прочете още веднъж петте най-важни думи.
— Какво означава това?
Той се вгледа в момчето. Колко пъти Кай му беше задавал същия въпрос? Синът му беше научил латински, беше прочел Библията и беше изповядвал вярата им. Беше добър човек, но беше станал жертва на безсмислена жестокост.
— Важна е истината — отговори той повече на себе си, отколкото на Гари.
От мястото, дето си сега.
— Имаш ли новини от татко? — попита Гари.
Той погледна момчето и поклати глава.
— Нито дума. Той търси нещо подобно на мястото, в което се намираме. Библиотека, която пази ключа към разгадаването на тези библейски думи.
Някакво движение на долния етаж привлече вниманието му. Вратата на библиотеката се отвори и отвън долетяха гласове. Той веднага разпозна единия — беше на Алфред Херман.
Направи знак на момчето и двамата се отправиха към нишата на един прозорец, където горните рафтове прекъсваха. Долният етаж бе слабо осветен от няколко отделни лампи, а горният — от вградени в тавана лампи. Даде знак на Гари да мълчи. Момчето кимна.
Торвалдсен се ослуша.
Човекът с Херман говореше на английски.
Американец.
— Това е важно, Алфред. Всъщност много повече от важно е. То е от първостепенно значение.
— Съзнавам положението ви — отвърна Херман. — Но то не е по-съдбоносно от нашето.
— Малоун е на път към Синай. Ти каза, че всичко ще е наред.
— И наистина ще бъде. Да ти налея ли малко коняк?
— Да не се опитваш да ме успокоиш?
— Опитвам се да ти налея коняк.
Торвалдсен направи знак на Гари да не мърда и се отдели от нишата, за да погледне набързо над металния парапет. Под него стоеше Алфред Херман и с декантер в ръка. До него стоеше по-млад мъж, вероятно в средата на петдесетте, облечен в тъмен костюм. Главата му беше увенчана с гъста руса коса. Беше гладко избръснат и изглеждаше доста енергичен и в същото време невинен — идеален за модел на някой портретист или пък за актьор.
Което не беше далеч от истината.
Торвалдсен познаваше този мъж.
Беше вицепрезидентът на Съединените щати.
61
Кемп Дейвид, Мериленд
Стефани регистрира думите на президента:
— Как така вашият предател?
Даниълс я погледна разтревожено.
— Някой в това правителство си играе с мен. Прокарва собствената си политика, опитва се да постигне собствените си цели, сякаш смята, че съм или прекалено мързелив и апатичен, или прекалено глупав, за да осъзная какво става. Не е нужно да си гений, за да разбереш кой е подстрекателят. Моят така наречен лоялен вицепрезидент. Той е един амбициозен негодник.
— Господин президент… — започна тя.
— А, това също го казваш за първи път — „господин президент“. Вероятно отношенията ни търпят развитие.
— Имам известни резерви по отношение на вас и вашата администрация.
— Това е проблемът на бюрократите. Американските политици идват и си отиват. Но вие оставате завинаги. Което означава, че имате база за сравнение. За мое съжаление, Стефани, ти явно ще се окажеш права в този случай. Заобиколен съм от предатели. Вицепрезидентът толкова много иска да заеме поста ми, че едва се контролира. За целта дори е готов да направи сделка с дявола. — Даниълс замълча, но тя не прекъсна мислите му. — Орденът на Златното руно.