— Може и да те е харесвал.
— Едва ли. Той ме е използвал, Котън.
Признанието явно я заболя.
— Използването на хора е част от този бизнес. — Той замълча. — Която никога не ми е допадала особено.
Тя отпи от водата.
— Аз също те използвах, Котън.
Беше права.
— Трябваше да ти кажа за Гари, а не го направих. Така че коя съм аз да осъждам другите?
Моментът не беше подходящ за подобни разговори. Той обаче виждаше, че Пам е твърде развълнувана.
— Не се притеснявай. Ще говорим, когато всичко приключи.
— Не се притеснявам, просто исках да знаеш как се чувствам.
Това също го чуваше за пръв път. Подвижната стълба в задната част на самолета се спусна с дразнещ вой. В товарното отделение нахлу свеж въздух.
— Какво става? — попита тя.
— Имат си задачи. Нали помниш, че сме само багаж. Тръгни назад и спри на изхода.
— Защо?
— Защото ни помолиха. И аз идвам.
— Как е нашето приятелче? — попита тя.
— Души наоколо. Трябва да го наглеждаме.
Той проследи с поглед как тя се запромъква към задната част. След това отиде до отсрещната преграда и каза на Макколъм:
— Време е да тръгваме.
Беше забелязал, че Макколъм следи разговора им.
— Тя знае ли?
— Още не.
— Не е ли малко жестоко?
— Не и ако я познаваш.
Макколъм поклати глава.
— Напомни ми да не те ядосвам.
— Добър съвет.
Забеляза, че думите му постигнаха целта си.
— Няма проблеми, Малоун. Аз съм само човекът, дето ти спаси кожата.
— И точно затова си тук.
— Колко мило от твоя страна, при положение че разполагам с онова, което търсиш.
Малоун вдигна платнената раница, в която беше пъхнал нещата, които Джордж Хаддад му беше оставил, и книгата за свети Йероним. Бяха взели раницата от летището в Лисабон.
— И аз съм взел някои работи. Така че сме квит.
Макколъм също притискаше към гърдите си раница с вода, малко храна, джипиес устройство. Според картата на около пет километра от целта им имаше селце. Ако не откриеха нищо там, можеха да тръгнат пеша и да изминат някак трийсетината километра на юг до летището близо до Планината на Мойсей и манастира „Св. Екатерина“. И двете места бяха известни туристически атракции.
Сложиха си очилата и каските и се отправиха към задната част.
— Какво правят? — попита Пам, когато той се приближи.
Малоун трябваше да признае, че тя изглежда добре в камуфлажни дрехи.
— Трябва да извършат една доставка.
— С целия този товар? Ще го спускат ли някъде?
Самолетът намали скоростта — до 120 възела, доколкото си спомняше, и носът му се вирна нагоре. Малоун нахлупи една каска върху главата на Пам и бързо пристегна каишката под брадичката й.
— Какво правиш? — попита тя объркано.
Той й нагласи и очилата и каза:
— Товарната рампа е наклонена. Всички трябва да се приготвим. Просто мерки за безопасност.
Провери ремъците на парашута и се увери, че всичко е на мястото си. Вече беше проверил своите. Закачи себе си и Пам за тръбата.
Макколъм вече беше готов.
— Как ще кацнем с отворена врата? — изкрещя тя.
Той се обърна към нея.
— Няма да кацаме.
Видя в очите й проблясък на осъзнаване.
— Шегуваш се. Нали не очакваш да…
— Парашутът ще се отвори автоматично. Просто се дръж и се наслаждавай на полета. Парашутът е от бавните. Произведен е специално за начинаещи. Когато стигнеш земята, ще бъде, все едно че скачаш от височина не повече от метър-два.
— Котън, ти си напълно побъркан. Рамото още ме боли. Няма начин…
Направиха им знак, че приближават зададените координати. Нямаше време да спорят.
Малоун повдигна бившата си съпруга и я блъсна лекичко. Тя се опита да се измъкне, после простена:
— Котън, моля те. Не мога. Моля те.
Той я избута от рампата. Знаеше какво изпитва тя. Първите десетина метра бяха чисто падане, все едно си в безтегловност. Сигурно чувстваше сърцето си да бие в гърлото. Всъщност спускането беше доста бързо. После щеше да усети леко придръпване.
Пам се понесе в утринното небе. Тялото й потръпна в момента, в който парашутът се изпълни с въздух. След по-малко от пет секунди тя вече се носеше към земята.