Малоун се втренчи в едната стена на разрушената сграда. На три-четири метра височина зееше отвор. Заобиколи от другата страна и видя, че на същата височина също има отвор.
Върна се при Макколъм и Пам и каза:
— Мисля, че разбрах нещо. Сградата е квадратна, както и двата отвора.
— Използвай квадрата и компаса — промълви Пам.
— Тези два отвора са ключът — посочи той.
— Какво искаш да кажеш? — попита Макколъм. — Ще ни бъде доста трудно да се изкатерим дотам.
— Всъщност няма да е толкова трудно. Я се огледай. — Скални късове и камъни се търкаляха в пясъка наоколо. — Забелязваш ли нещо в тези отломки?
Пам отиде до един камък и приклекна до него. Той видя как поглажда повърхността му.
— Квадрат. Около четирийсет сантиметра от всички страни.
— Бих казал, че е точно така. Спомнете си указанията. Събери отново четиринайсетте камъка, след това използвай квадрата и компаса, за да откриеш пътя. Тук се търкалят четиринайсет еднакви камъка.
— Очевидно този ключ изисква и физическа сила. Не всеки би могъл да събере накуп тези камъни. Предполагам, ще послужат за нещо като стълба до прозореца.
Малоун свали раницата си. Макколъм стори същото, мърморейки:
— Има само един начин да проверим.
Нужни им бяха двайсет минути, за да съберат четиринайсетте камъка в нещо като плоска пирамида — шест в основата, пет отгоре и накрая три. Ако се наложеше, единият от тримата можеше да се качи на раменете на останалите двама, но Малоун прецени, че купчината е достатъчно висока. Изкачи се и успя да се задържи на върха.
Макколъм и Пам придържаха кулата да не се разпадне. Малоун погледна през квадратния отвор в рушащата се стена.
През отсрещния отвор, на около седем метра разстояние, видя единствено планините в далечината. По пладне ще усетиш присъствието на алената светлина, ще видиш безкрайните извивки на почервенялата от гняв змия.
Рушащата се постройка с изпочупения покрив умишлено бе построена да сочи изток-запад.
Това не беше място за живеене. Напротив. Подобно на розетката в Белем, тя бе ориентирана да пропуска лъчите от запад на изток и също представляваше компас.
Използвай квадрата и компаса, за да откриеш пътя.
Той погледна часовника си. След час щеше да направи точно това.
70
Мериленд, 7:30 ч.
Стефани шофираше събърбъна, който президентът Даниълс им бе предоставил. Беше им дал също и два револвера на тайните служби и няколко резервни пълнителя. Не беше много сигурна в какво се забъркват, но очевидно той искаше да са подготвени.
— Наясно ли си, че този автомобил най-вероятно има електронно устройство за проследяване? — попита Касиопея.
— Да се надяваме.
— И съзнаваш, че цялата работа е напълно откачена? Нямаме представа на кого можем да се доверим, включително на президента на Съединените щати.
— Така е. Ние сме просто пионки. Но понякога пионката може да вземе царя, ако е в добра позиция върху шахматната дъска.
— Стефани, ние сме стръв.
Тя бе съгласна, но не каза нищо.
Навлязоха в някакво градче на петдесетина километра на север от Вашингтон. Следвайки дадените й указания, тя разпозна името на ресторанта с огромни витрини, сгушен под балдахин от разлистени дръвчета.
При леля Би.
Едно от любимите заведения на Лари Дейли.
Стефани паркира и двете влязоха вътре. Посрещна ги пикантен аромат на ябълки с бекон и пържени картофки. Бюфетът с горещите ястия беше нападнат от нетърпеливи гости. Двете жени подминаха касата и забелязаха Дейли, който седеше сам.
— Вземете си нещо за хапване — каза той. — Аз черпя.
Пред него имаше чиния, отрупана с яйца, картофи и пържена свинска пържола.
Както се бяха разбрали, Касиопея седна на отделна маса, откъдето можеше да наблюдава цялото заведение. Стефани седна до Дейли.
— Не, благодаря.
Тя забеляза табелата до бюфета с две огромни розови прасета и с надпис: Върнете си сланинките „При леля Би“. Тя посочи табелата и попита:
— Затова ли се храниш тук? За да надебелееш пак?