Касиопея й подаде пистолет и смени пълнителя. Първоначално можеха да използват за защита бронирания събърбън. Неизбежно щеше да се стигне до престрелка, а ранният час и отдалечеността на мястото предлагаха доста свобода на действие за похитителите им.
Задницата се прилепи към пътя и силно издрънчаване им подсказа, че пътуването им беше приключило.
Стефани спря колата и сграбчи пистолета. Предният форд наби спирачки в банкета. Другата кола направи същото. От тях изскочиха въоръжени мъже.
Малоун дояде нара, който бе един от любимите му плодове, и изпи още една чаша горчив чай. Бяха сами около четирийсет и пет минути, но не можеше да се отърси от чувството, че ги наблюдават. Внимателно се огледа, опитвайки се да прецени дали в стаята има камери. Всички маси бяха празни, както и шкафът на стената. Представи си лекото потракване на съдове, изисканото стържене на приборите и разговорите на няколко езика, които вероятно съпътстваха всяко хранене тук. Една врата в другия край на залата, вероятно към кухнята, стоеше затворена. Столовата беше прохладна заради дебелите каменни стени.
Външната врата се отвори и младежът със сламената шапка влезе вътре.
Малоун забеляза, че младият мъж извършваше всяко действие с маниера на слуга, който не може да мисли за повече от едно нещо.
— Мистър Хаддад, готов ли сте да влезете в библиотеката?
Малоун кимна.
— Стомахът ми е пълен и успях да си почина.
— Тогава да тръгваме.
Макколъм скочи от стола си. Малоун очакваше да види реакцията му.
— Имате ли нещо против да минем първо през тоалетната?
Домакинът им кимна при тази молба.
— Ще ви отведа. Но след това ще се върнете тук. Само мистър Хаддад е поканен.
Макколъм беше съгласен.
— Само ме заведете до тоалетната.
— Мистър Хаддад, вие искате ли да използвате тоалетната? — попита младежът.
Малоун поклати глава.
— Вие Пазител ли сте?
— Да.
Той разгледа кръглото лице на младежа. Кожата му беше нежна, скулите — високи, а продълговатите очи му придаваха вид на ориенталец.
— Как поддържате това място с толкова малко хора? Видяхме само още един човек.
— Никога не сме имали затруднения.
— Ами натрапниците? — попита Макколъм.
— Мистър Хаддад е учен мъж. Няма от какво да се притесняваме.
Малоун реши да не го притиска повече.
— Заведете го в тоалетната. Ще ви изчакаме тук.
Пазителят се обърна към Пам.
— Нямам нужда, благодаря.
— Веднага се връщаме.
Стефани се приготви за престрелка. Някой беше убил Лари Дейли и сега преследваше нея. Ядосваше се, че и Касиопея се оказа въвлечена, но приятелката й сама беше направила своя избор. В очите на Касиопея нямаше и помен от страх или съжаление, в тях проблясваше решителност.
Четиримата мъже приближиха събърбъна.
— Ти поеми първите двама — каза Касиопея. — Аз ще се оправя с другите.
Стефани кимна.
Приготвиха се да отворят вратите и да стрелят. Беше по-добре, отколкото просто да седят и да чакат мъжете да ги нападнат. Възможно бе изненадата да им даде предимство. Щяха да използват вратата и прозореца като щит колкото се може по-дълго.
Изведнъж долетя някакъв тътнещ звук, който започна да се усилва и колата завибрира. Стефани видя как мъжете пред тях се пръснаха в същия момент, в който усети порива на вятъра. И пред очите й изникна военен хеликоптер.
Отнякъде се появи кола. Чу се скърцане на спирачки. Изсвистяха куршуми. Телата на първите двама мъже се завъртяха като пумпали. Стефани погледна в огледалото за обратно виждане. Колата зад тях се опитваше да се измъкне. Един от стрелците лежеше на шосето. Хеликоптерът се спусна на петнайсет метра височина. Отвори се врата и се показа някакъв мъж с автомат. Хеликоптерът се изравни с бързо отдалечаващата се кола, която рязко поднесе наляво и се удари в едно дърво. Двамата мъже отпред излетяха през стъклото и паднаха, облени в кръв, на асфалта.
Стефани отвори вратата си.
— Добре ли сте всички? — извика мъжки глас.
Стефани се обърна и видя агента от музея.
— Да, добре сме.
Мобилният й телефон иззвъня от вътрешността на колата. Тя го грабна.