— Реших, че може да имате нужда от малко помощ — долетя гласът на Даниълс.
Сейбър последва Пазителя навън през лабиринт от притихнали сгради. Слънцето хвърляше издължени сенки върху покривите и по неравната уличка.
Призрачен град, помисли си той. Мъртъв — и въпреки това жив.
Отведоха го в друга сграда, където той попадна в баня, застлана с ламарина. Висящ от тавана тенекиен съд захранваше тоалетната с вода. Той реши, че моментът е дошъл, и затова извади пистолета, който беше взел от манастира, излезе от тоалетната и завря цевта в лицето на младежа.
— Към библиотеката.
— Вие не сте поканен.
— Тогава какво ще кажеш да те застрелям и сам да намеря пътя дотам? Няма да се поколебая да го направя, така че помисли пак.
Младият мъж изглеждаше по-скоро озадачен, отколкото изплашен.
— Последвайте ме.
74
Виена
Херман бързо научи, че Торвалдсен е отишъл в оранжерията с пеперудите. Началникът на охраната му, едър мъж с маслинена кожа и пламенен темперамент, го последва, когато се запъти натам. Не искаше да привлича внимание, затова крачеше спокойно, усмихваше се и от време на време поздравяваше членовете на Ордена, които се разхождаха из розовата градина до къщата.
Доволен бе, че Торвалдсен се бе спрял точно на това място. Сградата беше достатъчно отдалечена и той можеше да се справи необезпокояван с проблема.
И точно това възнамеряваше да направи.
Торвалдсен видя през стъклените стени и цветята в оранжерията, че домакинът му идва. Забеляза отсечената му походка и решително изправеното тяло. Разпозна и началника на охраната му.
— Гари, мистър Херман идва насам. Искам да отидеш в другия край на оранжерията и да се скриеш между растенията. Той сигурно е в лошо настроение и ще трябва да се оправя с него. Не искам да се намесваш, докато не те повикам. Ще направиш ли това за мен?
Момчето кимна.
— Тогава скрий се и стой тихо.
Момчето се затича по пътечката, която лъкатушеше между растенията, и изчезна сред зеленината.
Херман спря отпред.
— Чакай тук — каза той на началника на охраната си. — И не искам никой да ме безпокои.
Отвори със замах дървената врата и мина през кожената завеса. Из топлия въздух прехвърчаха пеперуди. Музиката още не бе пусната. Торвалдсен седеше на един от столовете, на които бяха седели двамата със Сейбър преди няколко дни. Херман веднага забеляза писмата и извади пистолета от джоба си.
— Взел си нещо мое — каза той твърдо.
— Така е. А ти очевидно си го искаш обратно.
— Вече не ми е забавно, Хенрик.
— Държа дъщеря ти.
— Реших, че мога да живея без нея.
— Сигурен съм. Чудя се само дали тя го съзнава.
— Аз поне все още имам наследник.
Думите пронизаха Торвалдсен като с нож.
— По-добре ли се чувстваш, като казваш това?
— Много по-добре. Но както ти уместно отбеляза, по всяка вероятност Маргарете ще съсипе семейството, когато мен вече ме няма.
— Може би се е метнала на майка си. Доколкото си спомням, тя също беше емоционална жена.
— В много отношения. Но аз няма да позволя на Маргарете да застане на пътя на успеха ни. Ако възнамеряваш да й навредиш, направи го. Аз искам това, което ми принадлежи.
Торвалдсен посочи писмата.
— Предполагам, че си ги чел?
— Много пъти.
— Винаги си бил категоричен, що се отнася до Библията. Критиките ти са били целенасочени и, трябва да призная, добре обосновани. — Торвалдсен замълча. — Мисля си… В света има два милиарда християни, малко над милиард мюсюлмани и около петнайсет милиона евреи. А тези текстове ще предизвикат гнева на всички.
— Това е недостатъкът на религията. Истината не предизвиква уважение. Никой не се интересува кое действително е истина, а само кое може да мине за истина.
Торвалдсен сви рамене.
— Християните ще трябва да приемат факта, че Библията им — както Новият, така и Старият завет — е изфабрикувана. Евреите ще разберат, че Старият завет е летопис на техните предци на място, напълно различно от Палестина. А мюсюлманите ще узнаят, че свещената им земя, най-святото им място, първоначално е било родина на евреите.
— Нямам време за всичко това, Хенрик. Дай ми писмата, и шефът на охраната ми ще те изпрати до входа.