— И как ще обясниш отсъствието ми пред членовете?
— Извикали са те от Дания. Неотложен бизнес. — Той се огледа. — Къде е синът на Малоун?
Торвалдсен сви рамене:
— Намерил си е някакво занимание из имението. Казах му да не се замесва в неприятности.
— Ти самият трябваше да последваш този съвет. Знам за връзките ти с Израел и предполагам, че вече си ги информирал относно плановете ни. Но те със сигурност са ти казали, че знаят, че и ние като тях търсим Александрийската библиотека. Опитаха се да ни спрат, но досега безуспешно. А вече е твърде късно.
— Имаш голямо доверие в твоя човек. Може и да те разочарова.
Херман не можеше да изрази гласно собствената си несигурност, затова самоуверено заяви:
— Никога.
Малоун се изправи и извади пистолета от раницата си.
— Чудех се докога ще си седиш така — каза Пам.
— Докато се убедя, че нашето приятелче няма да се върне.
Той метна раницата през рамо и отвори външната врата.
Не се чуваха гласове. Нямаше чаткане на копита. Не се долавяше мелодията на флейта. Дворът беше пуст и някак призрачен.
Чу се камбанен звън. Беше три часът следобед.
Той поведе Пам покрай няколко различни сгради, всяка с вид и цвят на мъртви листа. Измазана с хоросан кула, увенчана с изпъкнал покрив, се извисяваше тържествено в дъното. Неравният калдъръм говореше за годините й. Единственият признак на живот идваше от дрехите — бельо, чорапи, панталони — които се сушаха на един балкон.
Зад ъгъла на около трийсетина метра от тях, той забеляза Макколъм и младежът със сламената шапка да прекосяват площадче с фонтан. Очевидно манастирът имаше достъп до някакъв кладенец, тъй като водата беше в изобилие. Както и електроенергията, като се имаха предвид многото слънчеви батерии и сателитни антени.
Макколъм беше насочил пистолет към главата на младежа.
— Хубавото е, че сме били прави за нашия приятел — прошепна той.
— Май иска да погледне в библиотеката пръв.
— Е, това вече е грубо. Тръгваме ли?
Пистолетът на Сейбър бе опрян в тила на Пазителя. Минаха покрай няколко сгради и се насочиха навътре в комплекса до място, където сътвореното от човека се сливаше с природата. До скалата се гушеше скромна църква, варосана в светложълто. Вътрешността бе естествено осветена и богато украсена с икони, триптихи и фрески. Сребърни и златни полилеи висяха над красивата мозайка на пода. Този разкош рязко контрастираше със скромната обстановка отвън.
— Това не е библиотека — извика той.
До олтара се появи друг мъж. Той също беше с маслинена кожа, но беше нисък, с пепелявобяла коса. И беше по-възрастен. На около седемдесет.
— Добре дошли — каза човекът. — Аз съм Библиотекарят.
— Вие ли отговаряте за библиотеката?
— На мен се пада тази чест.
— Искам да я видя.
— За да го направите, ще трябва да пуснете човека, когото държите.
Сейбър блъсна Пазителя.
— Добре. — Той насочи пистолета си към Библиотекаря. — Тогава вие ме заведете там.
— Разбира се.
Малоун и Пам влязоха в църквата. По двата реда монолитни гранитни колони, боядисани в бяло, с позлатени капители, имаше изображения на пророците от Стария завет и апостолите на Новия завет. На дясната стена имаше фреска на Мойсей, който приемаше Божиите заповеди пред горящия къпинов храст. Мощехранителници, подноси за хостия, чаши за причастия и кръстове бяха наредени в шкафове със стъклени витрини.
Нямаше и следа от Макколъм и младежа със сламената шапка. В ниша от дясната страна на Малоун бяха поставени две бронзови клетки. В едната имаше стотици пясъчни на цвят черепи, струпани един върху друг в призрачна купчина. В другата имаше стряскаща купчина кости.
— Дали не са на Пазители? — попита Пам.
— Сигурно.
Нещо в огрения от слънцето неф привлече вниманието му. Вътре нямаше пейки. Зачуди се дали църквата не е православна. Не можеше да разбере по украсата, която представляваше еклектична смесица от множество религии.
Той прекоси покрития с мозайка под до нишата в отсрещната стена.
Върху каменна пейка, под прозореца с цветно стъкло, беше поставен скелет, облечен в извезана пурпурна роба с качулка. Беше седнал, с леко наведена встрани глава. Сякаш се учудваше на нещо. Пръстите му, по които бяха останали следи от изсъхнала плът и нокти, стискаха молитвена броеница и жезъл. В гранита под него бяха издълбани три думи: