— Как? Та той беше насочил пистолет срещу теб.
Торвалдсен не искаше да си признае, че алтернативите му наистина се бяха изчерпали, затова просто прегърна момчето.
— Добре, детето ми. Но не го прави друг път.
— Разбира се, Хенрик. Няма проблеми. Следващия път ще оставя да те застрелят.
Той се усмихна.
— Ти си точно като баща си.
— А сега какво? Отвън има още един мъж.
Торвалдсен поведе Гари до изхода и му каза тихо:
— Излез и му кажи, че хер Херман го вика. После го остави да влезе пръв. Аз ще се погрижа за останалото.
Малоун тръгна по тунела, отбелязан с буквата D. Проходът беше стръмен, широк колкото да се разминат двама души, и продължаваше навътре в дълбините на скалата. Пътят лъкатушеше, осветен от слабата светлина на електрическите стенни свещници. В хладния, идващ неясно откъде въздух се носеше остър мирис, от който очите го засмъдяха. След още няколко завоя навлязоха в зала, украсена със стенописи. Малоун се възхити на великолепието им. Страшният съд, огньовете на ада в реката, Иесеевият пън. Издълбани в стената, през която влязоха, имаше седем врати, над всяка от които имаше по една буква. На отсрещната стена имаше още седем, с букви над тях.
DMVSOAI.
— Влизаме във вратата с буква O, нали? — попита Пам.
Той се усмихна.
— Бързо схващаш, Пам. Беседката е ключът към този лабиринт. Би трябвало да има още седем подобни зали. VOSVAVV. Томас Бейнбридж ни е оставил много важни следи, но те не означават нищо, докато не дойдеш тук. Затова мястото е без надзор повече от триста години. Просто е безсмислено.
— Освен ако не се намираш в този лабиринт.
Продължиха напред през низ от проходи, подвеждащи коридори и тунели без изход. Колко ли време и усилия са били нужни за построяването им, запита се Малоун. Пазителите бяха работили по задачата повече от две хилядолетия — достатъчно време за нововъведения.
Преминаха през още седем кръстовища и той със задоволство забеляза, че над всяка врата беше изписана буква от беседката. На всяко кръстовище имаше различни йероглифи, орнаменти във формата на свитъци, гравюри с букви и клиновидни символи.
След като минаха седмата зала и навлязоха в още един тунел, той беше сигурен, че са в последния проход. Направиха завой и забелязаха, че светлината от изхода пред тях е много по-ярка, отколкото в останалите зали. Малоун предположи, че Макколъм може да ги причаква там, и накара Пам да застане зад него. В края на тунела той се скри в сенките и погледна вътре.
Помещението бе голямо, над сто и петдесет квадратни метра, с полилеи, спускащи се от тавана. Високите стени бяха покрити с карти, изработени от мозайки. Египет. Палестина, Йерусалим, Месопотамия. Средиземно море. Детайлите бяха минимални, крайбрежните ивици се губеха в неизвестното, а текстовете бяха на гръцки, арабски и иврит. На отсрещната стена имаше още седем врати. Вратата с буквата M вероятно водеше към самата библиотека.
Влязоха в залата.
— Добре дошли, мистър Малоун — изрече мъжки глас.
Два силуета се отделиха от тъмните сенки до вратите. Единият беше на Пазителя, когото Макколъм беше заплашил с пистолет, но вече без сламената шапка. Другият беше на Адам от апартамента на Хаддад и манастира в Лисабон.
Малоун се прицели.
Пазителят и Адам не помръднаха. Просто го гледаха загрижено.
— Не съм ви враг — каза Адам.
— Как ни открихте? — попита Пам.
— Не съм. Вие ме открихте.
Малоун си спомни как човекът срещу него беше убил Джордж Хаддад. Забеляза, че беше облечен като по-младия Пазител — торбести панталони, стегната с въжен колан роба и сандали.
И двамата не бяха въоръжени.
— Пазител ли сте? — попита Малоун.
— Аз съм само един верен слуга.
— Защо убихте Джордж Хаддад?
— Не съм.
Някакво движение зад двамата мъже привлече вниманието на Малоун. През вратата мина още една сянка.
Ева от апартамента на Хаддад. Жива и здрава.
— Мистър Малоун — каза тя, — аз съм помощник-библиотекарят. Дължим ви извинение, но трябва да побързаме.
Той запази самообладание.
— Бяхме в Лондон, за да ви заблудим. Беше много важно да продължите и Библиотекарят смяташе, че този театър е най-добрият начин да постигнем целта.
— Библиотекарят?
Тя кимна.