— Само така можем да сме сигурни, че подобно нещо няма да се повтори — каза той. — Ако не съм единственият, който знае за връзката, вече няма да бъда тяхна цел. А съответно и вие двамата с Гари.
— Какво смяташ да правиш? — попита го Пам.
Той наистина нямаше представа, така че отговорът му бе искрен.
— Ще преценя, когато стигна там.
Проправиха си път през тълпата, устремила се към терминала, мълчанието и равномерните им крачки бяха явно доказателство, че разделени им е по-добре.
Приспаните сетива на Малоун, изострени от дванайсетте години като агент, работещ по секретен проект, отново се бяха пробудили. В самолета един мъж бе привлякъл вниманието му. Седеше три реда пред него в срещуположния край на салона. Качил се бе в Копенхаген. Имаше сухо и слабо тяло, бе мургав, с набола неколкодневна брада. По време на полета нищо не бе предизвикало съмненията му. Но макар мъжът да бе напуснал самолета доста преди тях, се бе озовал зад гърбовете им. И това вече беше проблем.
— Вчера застреля онзи човек, без въобще да се замислиш — продължаваше Пам. — Плашиш ме, Котън.
— Ставаше въпрос за безопасността на Гари.
— Така ли действаше тогава?
— През цялото време.
— Нагледах се на достатъчно смърт в този живот.
Той също.
Продължаваха да вървят мълчаливо. Малоун усети, че бившата му съпруга се кани да му каже нещо важно.
— Вчера не ти споменах — обади се тя — предвид всичко, което се случи, но в живота ми има нов мъж.
Това можеше само да го радва, но се питаше защо тя намира за необходимо да го споделя с него.
— Отдавна не се интересуваме един от друг.
— Знам. Но той донякъде е специален. — Тя вдигна ръка и му показа китката си. — Подари ми този часовник.
Определено се гордееше с подаръка, така че Малоун реши да не й разваля удоволствието.
— „Таг Хойер“. Не е зле.
— И аз така си помислих. Страшно ме изненада.
— Добре ли се държи с теб?
— Приятно ми е с него — кимна тя.
Малоун не знаеше какво да отговори.
— Споменавам го само, защото мисля, че е време да се помирим.
Влязоха в терминала, претъпкан с хора. Време бе да се разделят.
— Имаш ли нещо против да дойда с теб? — попита го тя. — Самолетът ми за Атланта е чак след седем часа.
Той тъкмо репетираше думите за сбогом, които трябваше да прозвучат небрежно.
— Май не е особено подходящо. По-добре да съм сам. — Не му се искаше да изрече това, което мислеха и двамата. Особено след вчерашния инцидент.
— Разбирам — кимна тя. — Просто си мислех, че ще е приятно да прекараме следобеда заедно.
Това възбуди любопитството му.
— Защо ти е да идваш с мен? Мислех, че искаш да забравиш случилото се.
— За малко да ме убият заради тази твоя връзка, така че съм любопитна. А и какво да правя на летището?
Трябваше да признае, че изглежда чудесно — бе с пет години по-млада от него, но приличаше на момиченце. Изражението й напомняше някогашната Пам, едновременно безпомощна, независима и привлекателна, така че не му се искаше да е хаплив. Осеяното й с лунички лице и сините й очи предизвикаха вълна от спомени, които се бе опитал да изтрие от съзнанието си, особено след като бе научил за Гари.
Двамата с Пам бяха прекарали заедно дълги години. Бяха споделяли живота си. И добър, и лош. Той беше на четирийсет и осем, разведен от повече от година, разделен от почти шест.
Може би бе време да го преодолее. Станалото — станало. Той самият не беше ангел.
Но обявяването на примирието трябваше да почака, така че Малоун само се усмихна.
— Прибирай се в Атланта и се пази, чуваш ли?
Тя се усмихна.
— И аз мога да кажа същото за теб.
— За мен е невъзможно. Но съм сигурен, че новият мъж в живота ти ще се радва да те види вкъщи.
— Все пак трябва да поговорим, Котън. И двамата заобикаляме темата.
— Ще поговорим, когато всичко приключи. Какво ще кажеш за временно примирие дотогава?
Тя искаше същото.
— Добре.