— Ще те държа в течение и не се безпокой за Гари. Хенрик ще се грижи за него. Ще го пазят добре. Имаш телефона, така че можеш да му се обаждаш когато пожелаеш.
Той й помаха весело, а после тръгна към изхода и към такситата. Нямаше багаж. В зависимост от продължителността на престоя си щеше да си купи някои неща, но това щеше да стане по-късно.
Преди да напусне сградата, искаше да провери още нещо.
Тръгна към изхода, приближи се до будката за информация и дръпна една карта на града от стойката. Небрежно се извърна и започна да я изучава, а погледът му се плъзна от листа към потока от хора, който продължаваше да се излива през широкия терминал.
Ако някой действително го преследваше, би трябвало да изчаква тръгването му. Но въпросната личност пое след Пам. А това вече сериозно го притесни.
Малоун хвърли картата на щанда и се отправи към срещуположната страна на терминала. Пам влезе в едно от многобройните кафенета, очевидно решена да прекара времето си на чаша кафе. Мъжът зае позиция в един безмитен магазин, откъдето имаше пряка видимост към кафенето.
Интересно. Изглежда, Малоун не бе най-важната личност за деня. Той също влезе в кафенето.
Пам седеше в едно сепаре и той спря при нея. Изражението й говореше, че определено е изненадана.
— Какво правиш тук?
— Размислих. Защо не дойдеш с мен?
— Ще ми е много приятно.
— При едно условие.
— Знам. Да си държа устата затворена.
Стефани остави думите на Торвалдсен да проникнат в съзнанието й, след което попита:
— Ти си член на Ордена на Златното руно, така ли?
— От трийсет години. Винаги съм го приемал единствено като средство за общуване между хора с пари и власт. Това и правим през повечето време…
— Когато не подкупвате политици и не си купувате договори.
— Хайде, Стефани. Знаеш какви са правилата в живота. Не ги измислям аз. Просто се ръководя от по-важните.
— Разкажи ми какво знаеш, Хенрик. И без глупости, моля те.
— Детективите ми тръгнаха по следите на двамата убити. Единият си има приятелка в Амстердам. Разказала им, че приятелят й често работел за някакъв чужденец. Веднъж успяла да го зърне и по описанието й ми се стори, че и аз съм го виждал.
Тя изчака.
— Интересното е, че от години насам, по време на различните сбирки на Ордена, често чувам за изгубената Александрийска библиотека. Заемащият в момента Синия стол Алфред Херман е обсебен от тази тема.
— Знаеш ли защо?
— Смята, че можем да научим много от древните.
Това й се струваше малко вероятно, но бе любопитна да разбере повече.
— Каква е връзката между двамата убити и Ордена?
— Мъжът, когото описала приятелката на убития, е присъствал на събирания на Ордена. Не като член. Като служител. Не бе успяла да чуе името му, но приятелят й веднъж споменал псевдоним, който съм чувал и преди. Die Klauen der Adler.
Тя мълчаливо си преведе думите. Ноктите на орела.
— Ще ми обясниш ли?
— Какво ще кажеш да изчакаш, докато съм съвсем сигурен?
През юни, когато за пръв път се бе срещнала с Торвалдсен, той не бе демонстрирал особена общителност, което допълнително бе разпалило и без това съществуващото напрежение помежду им. Но оттогава Стефани се бе научила да не го подценява.
— Добре. Спомена, че основният интерес на Ордена е Близкият изток. Какво имаш предвид?
— Оценявам, че не ме притискаш.
— Все някога трябва да започнем да си сътрудничим. Така или иначе, нямаше да ми кажеш.
Торвалдсен се подсмихна.
— Доста си приличаме.
— Това вече ме плаши.
— Не е толкова лошо. Но в отговор на въпроса ти за Близкия изток, за съжаление арабският свят уважава единствено силата. Тези хора знаят как да се пазарят, а имат и с какво, особено петрола.
По този въпрос не можеше да спори.
— Кой е враг номер едно за арабите? — продължи Торвалдсен. — Америка? Не. Израел. Той е трънът в петата им. Точно там се е забил. Насред собствения им свят. Еврейска държава. Отцепена през 1948 година, когато близо милион араби били насилствено изселени. Вярно е, че и евреите са страдали. Но светът подари на евреите земя, която палестинци, египтяни, йорданци, ливанци и сирийци от столетия са наричали своя. Накба, катастрофа, така наричат те станалото.