— Котън. Каква изненада. Тъкмо онзи ден си мислех за теб.
Стиснаха си топло ръцете и Малоун представи Пам.
Хаддад ги покани да влязат. Дневната светлина бе приглушена от плътните дантелени пердета. Малоун хвърли бърз поглед към обстановката, в която сякаш цареше умишлено безредие — пиано, няколко шкафа, кресла, лампи с копринени абажури, дъбова маса, върху която компютърът бе почти скрит зад книги и документи.
Хаддад махна с ръка, сякаш искаше да прегърне хаоса.
— Ето това е моят свят, Котън.
Стените бяха осеяни с карти, толкова много, че тревистозелените тапети почти не се виждаха. Погледът на Малоун се плъзна по тях и той мислено отбеляза, че изобразяваха Светите земи, Арабия и Синайския полуостров, а възрастта им варираше от днешни дни до древността. Някои бяха фотокопия, други — оригинали, но всички бяха изключително интересни.
— Това също е част от манията ми — отбеляза Хаддад.
След като размениха задължителните незначителни приказки, Малоун реши да пристъпи направо към въпроса.
— Нещата се промениха. Затова и съм тук. — Описа случилото се от предишния ден.
— Синът ти в безопасност ли е? — попита Хаддад.
— Добре е. Преди пет години не зададох никакви въпроси, защото това бе част от работата ми. Но вече не е така и искам да знам какво точно става.
— Ти ми спаси живота.
— Което би трябвало да ми дава право да искам да науча истината.
Хаддад ги покани в кухнята, където седнаха около кръглата маса. Във въздуха тегнеше застоялата миризма на вино и тютюн.
— Всичко е много сложно, Котън. Аз самият започнах да разбирам едва през последните няколко години.
— Джордж, трябва да науча всичко.
Малоун усети как помежду им се установява неловко разбирателство. Старите приятелства отмират. Хората се променят. Това, което двама души ценят един в друг, с времето става повод за неудобство. Но Малоун знаеше, че Хаддад му се доверява, и искаше да му отвърне със същото.
Най-накрая палестинецът проговори. Разказът му ги върна към 1948 г., когато деветнайсетгодишният младеж бе воювал на страната на палестинската съпротива, опитваща се да възпре ционисткото нашествие.
— Убих много мъже — каза Хаддад. — Но един от тях никога не забравих. Беше дошъл да види баща ми. За съжаление тази благословена душа вече бе отнела живота си. Пленихме го, смятайки, че е ционист. Бях млад, изпълнен с ненавист, с нетърпение, а той говореше безсмислици. Така че го застрелях. — Очите на Хаддад се навлажниха. — Беше Пазител и аз го убих, без да науча нищо. — Той млъкна за миг. — След повече от петдесет години, колкото и да е невероятно, ме посети друг Пазител.
Малоун се запита какво ли означава всичко това.
— Появи се в дома ми и изрече същото, което бе изрекъл и онзи, другият, през 1948 година.
— Аз съм Пазител.
Правилно ли го бе чул Хаддад? Този въпрос моментално изникна в съзнанието му.
— От библиотеката? Нима ще ми отправите покана?
— Откъде знаете?
Хаддад заразказва какво се бе случило преди толкова години. Докато говореше, се опита да прецени госта си. Беше жилав, с катраненочерна коса, гъсти мустаци и загоряло от слънцето лице. Спретнат и ненатрапчиво облечен, с подобаващи обноски. Както и първият пратеник.
По-младият мъж мълчеше и Хаддад реши, че този път ще прояви търпение. Най-накрая Пазителят заговори:
— Имаме впечатления от статиите ви и публикуваните изследвания. Знанията ви върху древните библейски текстове са впечатляващи, както и способността ви да интерпретирате оригиналния староеврейски текст. А и критиките ви към общоприетите преводи са доста убедителни.
Комплиментите му бяха приятни. Подобни думи бяха рядкост на Западния бряг.
— Нашата организация е древна. Преди много години първите Пазители успели да спасят голяма част от Александрийската библиотека. Огромен подвиг. От време на време отправяме покана към хора, които, като вас самият, биха допринесли за каузата.
В главата му нахлуха множество въпроси, но Хаддад попита само: