Мъжът отпи с наслада от кафето си.
— Хаддад изчезна преди пет години, след като бил посетен от някой, който се нарекъл Пазител.
Сейбър вече знаеше това, но не каза нищо.
— Получил някаква информация. Доста е странно, но става още по-странно.
Никога не му бе допадала театралността, която Джоуна така обичаше да проявява.
— Хаддад не е първият, станал обект на подобно посещение. Прегледах файловете. След 1948 година още трима души са имали посетител, нарекъл себе си Пазител. В Израел били информирани за всяко от тези посещения, но хората до един умрели само дни или седмици след посещението. — Джоуна направи пауза. — Ако си спомняш добре, Хаддад също за малко не умря.
Сейбър започна да разбира.
— Твоите хора крият нещо за себе си, така ли?
— Очевидно.
— В какъв период от време са били извършвани посещенията?
— Горе-долу през двайсет години в разстояние на последните шейсет. Всички били учени, един израелец и двама араби, включвайки Хаддад. Всички убийства били организирани от Мосад.
Сейбър полюбопитства:
— И как успя да получиш тази информация?
— Както споменах, от файловете. — Джоуна млъкна. — Преди няколко часа пристигна съобщение. Хаддад се е установил в Лондон.
— Трябва ми адреса.
Джоуна му го написа, след това вметна:
— Вече изпратихме хора. Наемни убийци.
— Защо е необходимо да се убива Хаддад?
— И аз зададох на посланика същия въпрос. Той е бивш служител на Мосад и ми разказа доста любопитна историйка.
— Предполагам, заради нея съм тук сега.
Джоуна му се усмихна.
— Знаех си, че не си глупав.
Давид Бен Гурион съзнаваше, че политическата му кариера е приключила. Мечтаеше за връщането на евреите в библейската им роднина още откакто бе болнаво хлапе в Полша. Затова бе станал баща на израелската нация и неин лидер през бурните години между 1948 и 1963 г. Бе ръководил лично всяка война, както и цялата държава.
Трудна задача за мъж, който всъщност бе мечтал за живота на интелектуалец.
Поглъщал бе философски книги, изучавал бе Библията, флиртувал бе с будизма, дори бе изучавал сам старогръцки, за да може да чете Платон в оригинал. Притежаваше неуморимо любопитство към естествените науки и ненавиждаше романите. Словесните битки, а не измисленият диалог бяха предпочитаното му средство за общуване.
Но той не бе склонен към абстрактни размисли. Напротив, бе стегнат, корав мъж, с буйна сребриста коса, волева челюст и вулканичен темперамент.
През май 1948 г. обяви независимостта на Израел, пренебрегвайки предупрежденията на Вашингтон, отправени в последния момент, както и мрачните пророчества на най-близките си съратници. Спомняше си, че само часове след обявяването военните сили на пет арабски държави бяха нахлули в Израел, съюзявайки се с палестинските военни в опит да унищожат евреите. Той лично бе повел войската и един процент от еврейското население в крайна сметка бе загинало, както и хиляди араби. Повече от половин милион палестинци загубиха домовете си. Накрая евреите все пак надделяха и мнозина го провъзгласиха за наследник на Мойсей, цар Давид, Гарибалди и Всемогъщия Бог, взети в едно.
Цели петнайсет години след това той продължи да ръководи нацията. Но сега, през 1965 г., вече почти на осемдесет, бе уморен. И което бе по-лошо, бе сгрешил.
Той се взираше във внушителната библиотека. Толкова много знание. Човекът, който се бе нарекъл Пазител, го бе предупредил, че Пътят ще бъде голямо изпитание, но ако успееше да го измине, отплатата ще бъде неизмерима.
И се бе оказал прав.
Веднъж бе прочел, че мерилото за стойността на дадена идея е значението й не само за нейното време, но и за бъдещето.
Неговото време бе създало съвременната израелска нация, но хиляди бяха загинали и той се опасяваше, че през следващите десетилетия ще загинат още много. Евреите и арабите сякаш бяха обречени да воюват. Бе смятал целта си за правилна, каузата си — за справедлива, но не и сега.
Бе сгрешил.
За всичко.
Отново внимателно прелисти тежкия том, който лежеше отворен на масата. При пристигането му го очакваха три такива тома. Пазителят, който го бе посетил преди шест месеца, бе чакал на входа, с широка усмивка върху обветреното лице.