И той го бе направил. И за израелците, и за Алфред Херман.
23
Лондон, 14:30 ч.
Малоун изчакваше Джордж Хаддад да приключи с обясненията. Старият му приятел нещо шикалкавеше.
— Преди шест години написах статия — усмихна се вяло Хаддад. — Посветена бе на една теория, върху която работех. Става дума за превода на Стария завет от староеврейски.
После той им разказа за Септуагинта, най-стария и най-пълен превод на Стария завет на гръцки, направен между трети и първи век преди новата ера в Александрийската библиотека. След това описа Кодекс Синайтикус, ръкопис на Стария и Новия завет от четвърти век, използван по-късно от учените, за да потвърждават други библейски текстове, макар никой да не бил сигурен, че е верен. Разказа им и за Вулгата, завършен горе-долу по същото време от свети Йероним — първия превод от еврейски на латински, в който били извършени сериозни промени през XVI, XVIII и XX век.
— Дори Мартин Лутер — обясни Хаддад — е поработил върху Вулгата, премахвайки отделни елементи в името на своята лутеранска вяра. Целият смисъл на превода е объркан. Твърде много умове са променяли посланието му.
— После идва Библията на крал Джеймс. Мнозина вярват, че тя пресъздава оригиналните слова, но всъщност е била създадена през седемнайсети век въз основа на английски превод на Вулгата. Преводачите не били виждали оригиналния староеврейски текст, но дори и да го бяха видели, едва ли биха го разбрали. Котън, Библията, такава, каквато я познаваме днес, е мега преработка на първоначално написаната. Библията на крал Джеймс се самопровъзгласява за правилна и оригинална. Но това не означава истинска, автентична, нито дори вярна.
— Няма ли еврейски Библии? — попита Пам.
Хаддад кимна.
— Най-старата оцеляла до днес е Кодекс Алепо, спасен от унищожение в Сирия през 1948 година. Но това е ръкопис от десети век след Христа, създаден близо две хиляди години след първоначалния текст.
Малоун бе виждал твърдите, кремави пергаментови листове с избелялото кафяво мастило в Еврейската национална библиотека в Йерусалим.
— В моята статия — продължи Хаддад — излагах предположението, че определени ръкописи биха ни помогнали да отговорим на тези въпроси. Знаем, че древните философи в Александрийската библиотека, които изучавали Стария завет, са знаели староеврейски. Знаем също, че са записвали разсъжденията си. Някои оцелели и до днес ръкописи споменават тези писания, цитати и абзаци, но за съжаление оригиналните бележки са загубени. Твърде възможно е да съществуват и древноеврейски текстове — знаем, че в библиотеката се съхранявали множество такива. Масовото унищожение започнало по-късно, особено що се отнася до преписите на Стария завет на староеврейски. Само Инквизицията изгорила дванайсет хиляди екземпляра на Талмуда. Изучаването дори на един от тези текстове би могло да се окаже решаващо за разсейването на всякакви съмнения.
— Какво значение има това? — попита Пам.
— Огромно — заяви Хаддад. — Особено ако всичко е погрешно.
— В какъв смисъл? — попита Малоун, който започваше да губи търпение.
— Разделянето на Червено море от Мойсей. Извеждането от Египет. Битие, Давид и Соломон. От осемнайсети век насам археолозите настървено копаят в Светите земи, само и само да докажат, че Библията е исторически факт. Но досега не са открили и най-малкото доказателство, което да потвърждава каквото и да било от стария завет. Втората книга, Изход, е добър пример. Предполага се, че хиляди израилтяни са прекосили пеша Синайския полуостров. Лагерували са на точно обозначени в Библията места, които съществуват и до днес. Но от същия този период не е открито нищо, нито късче глинен съд, нито гривна, нищичко, което да потвърди описаното в Изход. Всеки опит на археологията да докаже и други библейски твърдения среща същата липса на доказателства. Не смятате ли, че е доста странно? Не би ли следвало да има някаква следа поне от едно от описаните в Стария завет събития?
Малоун бе наясно, че като много други Хаддад възприема Библията единствено от гледна точка на историческата достоверност и вярва, че в нея има зрънце истина, но не кой знае колко голямо. Малоун също имаше своите съмнения. От всичко, което бе прочел, бе стигнал до заключението, че онези, които защитават повествованието като исторически факт, основават заключенията си в много по-голяма степен на теологични, отколкото на научни съображения.