— Радвам се да те видя — каза тя и седна.
Диксън бе облечена стилно както винаги, в панталони на фино златистокафяво каре, бяла риза и черен елек от букле.
— По телефона звучеше доста притеснена.
— Притеснена съм. Трябва да разбера защо правителството ви се интересува от Джордж Хаддад.
Отработеният празен поглед на служител на разузнаването изчезна и Хедър Диксън се усмихна одобрително.
— Явно не си бездействала.
— Както и твоите хора. През последните дни се вдигна доста шум около Хаддад. — Стефани всъщност бе в неизгодна позиция, тъй като Лий Дюрант бе свръзката й с израелците, а той така и не бе имал възможност да й съобщи какво бе узнал.
— А американците защо се интересуват? — попита Диксън.
— Преди пет години един от агентите ми едва не умря заради Хаддад.
— Затова скрихте палестинеца. Само за себе си. И не си направихте труда да уведомите съюзниците си.
Сега вече достигнаха същността на въпроса.
— А вие не си направихте труда да ни уведомите, че сте се опитали да го взривите наред с агента ми.
— За този случай не знам нищо. Извън пълномощията ми е. Но знам, че Хаддад се е появил и че искаме да се доберем до него.
— Както и ние.
— Защо е толкова важно за вас?
Не можеше да прецени дали Диксън се опитва да налучка нещо, или пък умишлено я мотае.
— Ти ми отговори, Хедър. Защо саудитците сринаха цели села в Западна Арабия преди пет години? Защо Мосад се интересува толкова от Хаддад? — Тя впи поглед в приятелката си. — Защо е трябвало да умре?
Странно чувство на спокоен фатализъм обзе Малоун. Правилото, което всички в разузнаването уважаваха, бе: не си играй с израелците. Малоун бе пренебрегнал тази мъдрост, оставяйки Мосад да повярват, че Хаддад е загинал от взрива в онова кафене. Сега вече знаеше, че знаят. Лий Дюрант му бе казал, че израелците са полудели, но не бе споменал, че скривалището на Хаддад е разкрито. Иначе никога нямаше да позволи на Пам да го придружи.
— Определено трябва да си заключвате вратата — заяви мъжът. — Могат да влязат всякакви хора.
— Имате ли си име? — попита Малоун.
— Наричайте ме Адам. А това е Ева.
— Интересни псевдоними за израелски наемни убийци.
— Какво искаш да кажеш? — попита Пам. — Как така убийци?
Малоун я погледна право в очите.
— Дошли са да довършат започнатото преди пет години. — Обърна се към Хаддад, който не проявяваше и сянка от страх. — Какво толкова искат да унищожат?
— Истината — отговори Хаддад.
— Въобще не ме интересува — отбеляза Адам. — Политиката не ме засяга. Аз съм наемник. Получавам нареждания да ликвидирам. Предполагам, че ме разбирате, Малоун. И вие сте били в този бизнес.
Да, той разбираше, но не и Пам.
— Всички сте полудели — заяви тя. — Говорите за убийства, сякаш са част от работата ви.
— Всъщност — вметна Адам — точно това ми е работата.
Когато бе започнал в проект „Магелан“, Малоун бе научил, че в много случаи оцеляването зависи от решението кога да замълчиш и кога да действаш. Сега той се взря в своя отдавнашен приятел, стар боец. Хаддад знаеше, че е дошло време да избира.
— Съжалявам — прошепна Малоун.
— Аз също, Котън. Но вече направих своя избор, когато се обадих по телефона.
Правилно ли бе чул?
— Обадил си се по телефона?
— Веднъж доста отдавна, а наскоро — още два пъти. До Западния бряг.
— Това е глупаво, Джордж.
— Може би. Но знаех, че ще дойдеш.
— Хубаво е, че ти поне си знаел, защото аз нямах и представа.
Погледът на Хаддад се втвърди.
— От теб научих много. Помня всичките ти уроци и допреди няколко дни строго се придържах към тях. Дори и към съвета как да опазиш онова, което действително си струва. — Гласът му бе станал равен и монотонен.
— Трябваше да се обадиш първо на мен.
Хаддад поклати глава.
— Дължах го на Пазителя, когото застрелях.
— Какво противоречие — намеси се Адам. — Палестинец с чувство за чест.
— И израелец, който убива — каза Хаддад. — Но всички сме такива, каквито сме.
Малоун мислено прехвърляше вариантите. Трябваше да направи нещо и Хаддад явно долавяше мислите му.