Той излезе навън под октомврийското слънце, което му се стори ослепително след полумрака на сградата. Адам вървеше по тротоара, радвайки се на около трийсет метра преднина. Малоун тръгна след него.
От двете страни на тясната улица бяха паркирани коли. От двата й края долиташе постоянният рев на трафика. Няколко души вървяха по отсрещния тротоар.
Думите биха били само губене на време, така че той просто вдигна пистолета. Но Адам се извъртя. Малоун се просна на плочките. Куршумът изсвистя край него и отскочи в една от колите. Малоун се обърна и стреля по посока на Адам. Израелецът далновидно бе напуснал тротоара и вече се криеше между паркираните коли. Малоун се претърколи върху платното, изправи се на колене и надникна през предното стъкло на една паркирана кола, оглеждайки се за жертвата си. Адам се бе прикрил десетина коли по-напред. Пешеходците на отсрещния тротоар се пръснаха.
И тогава чу стенание. Обърна се и видя Пам, просната върху стълбите, които водеха към сградата на Джордж Хаддад.
Лявата й ръка бе в кръв.
26
Вашингтон, окръг Колумбия
Стефани се зарадва на Касиопея Вит. Последната й среща със загадъчната мавританка бе във френските Пиренеи, когато се бяха оплели в съвсем друга дилема.
— Сложи я на пейката и да се махаме — каза Вит.
Стефани се изправи и остави главата на Хедър Диксън да удари дъските.
— Така остават грозни синини — вметна Вит.
— Хич не ми пука. Поръчала е да ме убият. Няма ли да ми кажеш какво правиш тук?
— Хенрик реши, че може да имаш нужда от подкрепа. От контактите си във Вашингтон бе получил доста обезпокояващи сведения. Бях наблизо, в Ню Йорк, и той ме помоли да те наглеждам.
— Как ме откри?
— Не беше трудно.
За пръв път Стефани усети, че потайността на Торвалдсен може да бъде доста полезно нещо.
— Напомни ми да му изпратя коледна картичка.
Касиопея се усмихна.
— Сигурно ще му хареса.
Стефани посочи Диксън.
— Страшно съм разочарована. Мислех, че ми е приятелка.
— Такива не се срещат много в твоята професия.
— Котън сериозно е загазил.
— И Хенрик така смята. Надяваше се ти да му помогнеш.
— В момента като че ли и аз самата съм мишена — каза Стефани.
— Което ни напомня за другия ни проблем.
Никак не прозвуча добре.
— Мисис Диксън не е дошла сама. — Касиопея посочи към паметника. — Зад онова хълмче има кола. Вътре има двама мъже, които нямат вид на евреи.
— Саудитци.
— Това вече е постижение. Как си успяла да ядосаш всички?
Двамата мъже тъкмо изкачваха хълма и се насочваха към тях.
— Няма време за обяснения — каза Стефани. — Ще тръгваме ли?
Забързаха в противоположната посока, с трийсетина метра преднина пред преследвачите, което всъщност нямаше никакво значение, ако те решаха да стрелят.
— Предполагам, имаш резервен план? — попита тя Касиопея.
— Не съвсем. Но мога да импровизирам.
Малоун забрави за Адам и бързо запълзя от скривалището си зад паркираната кола до ранената Пам. Уличният прах полепна по дрехите му. Обърна се за миг и зърна израелеца да се отдалечава тичешком.
— Добре ли си? — попита Малоун.
Лицето й се сгърчи от болка, а дясната й ръка се вкопчи в раненото ляво рамо.
— Боли — прошепна тя задавено.
— Дай да видя.
Тя поклати глава.
— Като държа така… е по-добре.
Той се протегна и започна да разхлабва пръстите й. Очите й се разшириха от болка и гняв.
— Недей.
— Трябва да погледна.
Нямаше нужда да изрича онова, което и двамата си мислеха: Защо не бе останала горе?
Тя се предаде, дръпна окървавените си пръсти и той погледна рамото й. Видяното потвърди предположенията му. Куршумът само я бе одраскал. Раната бе повърхностна. Ако беше по-сериозно, щеше вече да си е проличало. Простреляните изпадат в шок. Телата им просто отказват да им се подчиняват.