Четирите коли го подминаха и шофьорът на последната му махна. Отвърна на жеста му. Бяха му стрували скъпо, включително и заради спешното повикване, но си струваха всяко евро.
Продължи да напредва към Кьолн.
На израелците щяха да са им нужни няколко дни, преди да разберат какво се е случило. Един техен проблем бе ликвидиран в Ротенбург, а оперативният им екип липсваше. Чудеше се дали са го разпознали. Вероятно не. Ако знаеха самоличността му, защо ще си хабят времето със снимки? Не. Все още бе неизвестен фактор.
Наставаше пълно объркване. В Израел, а съвсем скоро и в Австрия.
Това му допадаше.
Време бе да превърне объркването в ред.
28
Вашингтон, окръг Колумбия
Стефани нямаше представа какво е планирала Касиопея Вит. Жената бе умна, богата и смела и умееше да се владее при трудни ситуации. Нелоша комбинация. Стига да бе обмислила добре положението.
— Как ще се измъкнем оттук? — попита тя, докато прекосяваха парка.
— Имаш ли някакви предложения?
Всъщност имаше, но не каза нищо.
— Ти си тази, която се появи изневиделица.
Касиопея се усмихна.
— Няма нужда да остроумничиш.
— Обграждат ни. Предполагам, че си забелязала.
Мемориалът на Линкълн се издигаше пред тях, в западния край на парка. Езерото отпред препречваше всякакъв изход на изток. От север редица високи дървета ги деляха от булеварда.
— Противно на мнението ви с Хенрик — започна тя — съвсем не съм безпомощна. Имам двама агенти на Конститюшън авеню. Когато ти се появи, тъкмо бях натиснала паникбутона.
— Е, ще те разочаровам. И двамата си тръгнаха.
— Как така?
— Веднага след като седна при Диксън. Просто си тръгнаха, с колата.
Алеята свършваше в подножието на мемориала на Линкълн. Стефани се обърна. Преследвачите им бяха спрели.
— Явно искат да дойдем точно тук.
Откъм Индипендънс авеню избоботи такси.
— Крайно време беше — промърмори Касиопея и размаха черна кърпичка.
Таксито спря и двете скочиха вътре.
— Аз ви се обадих преди няколко минути. — Касиопея затръшна задната врата и нареди на шофьора: — Просто направете няколко кръгчета. Ще ви кажем кога да спрете.
Таксито потегли.
Стефани пъхна ръка в джоба си и измъкна мобилния телефон. Набра номера на агентите, които бе наредила да й пазят гърба. Агентите, които се канеше да уволни.
— Можете ли да ми обясните защо ме зарязахте така? — попита тя спокойно, когато отговориха на обаждането й.
— Наредиха ни да се оттеглим — отговори агентът.
— Аз съм началникът ви. Кой смее да ми противоречи?
— Вашият началник.
Невероятно.
— И кой по-точно?
— Министърът на правосъдието. Брент Грийн лично дойде и ни нареди да се оттеглим.
Малоун хвърли чантата на Джордж Хаддад върху леглото. Двамата с Пам бяха в един хотел недалеч от Хайд Парк. Той познаваше мястото и бе избрал хотела, защото винаги бе пълен, а както самият той бе казвал, няма по-добро скривалище от тълпата. Освен това в съседство имаше аптека. Оттам бе закупил марля, антисептичен разтвор и бинт.
— Трябва да ти превържа рамото.
— Как така ти? Трябва да намерим болница.
— Де да беше толкова просто.
Той приседна на леглото до нея.
— Ще трябва да бъде просто. Искам лекар.
— Ако си беше останала вътре, както ти казах, нямаше нищо да ти се случи.
— Мислех, че имаш нужда от помощ. Та ти щеше да го убиеш.
— Не схващаш ли, Пам? Нима не ти стигна, че видя как умира Джордж? Тези хора не се шегуват. Ще те убият, без да се поколебаят.
— Исках да ти помогна — прошепна тя.
Малоун зърна в очите й нещо, което не бе виждал от години. Искреност. Което провокираше порой от въпроси, които не желаеше да задава. И на които тя със сигурност нямаше да отговори.
— Отидем ли на лекар, ще трябва да отговаряме и пред полицаите, което вече е проблем. — Пое няколко дълбоки глътки въздух. Беше смазан от умора и тревога. — Пам, тук са намесени много играчи. Не израелците отвлякоха Гари…