— Май метрото ще е по-подходящо за целта.
Стефани бе съгласна.
— Къде отиваме? — попита Касиопея.
Стефани зърна въздушния пистолет, напъхан под сакото й.
— Имаш ли още от онези стрелички, дето приспиват хората?
— Предостатъчно.
— Тогава знам точно къде трябва да отидем.
29
Лондон, 19:30 ч.
Малоун гледаше как Пам спи. Беше се свил върху един стол до прозореца на хотелската стая, с чантата на Джордж Хаддад в скута си. Оказал се бе прав за дезинфекционната течност: Пам здраво бе захапала кърпата, докато той промиваше раната. Очите й се бяха напълнили със сълзи, но се бе държала мъжки. Не бе издала нито звук въпреки силната болка. Дожаля му за нея и й купи нова риза от бутика във фоайето.
И той беше уморен, но „хормоните на «Магелан»“, както ги наричаше, подхранваха мускулите му с безкрайна енергия. Помнеше случаи, при които дни наред не беше ял, а напомпаното с адреналин тяло се концентрираше единствено върху това да оцелее и да завърши задачата си. Бе смятал тази треска за част от миналото. Чувство, което никога вече нямаше да изпита.
А ето къде се бе озовал. Насред цялата бъркотия. Последните няколко часа бяха като отвратителен кошмар, стига да не беше яркостта, с която събитията преминаваха през съзнанието му. Приятелят му Джордж Хаддад бе застрелян пред очите му. Разни хора, всеки със свой собствен план, преследваха целите си. Което ни най-малко не го засягаше. Но някой беше отвлякъл сина му и бе взривил книжарницата му. Не. Нещата явно бяха на лична основа.
Имаше доста да си връща. И подобно на Хаддад смяташе съвсем скоро да се разплати.
Но преди всичко му трябваше още информация.
Хаддад бе твърде загадъчен в репликите си и преди, и след появата на израелците. И което бе по-лошо, така и не бе обяснил какво бе открил преди години — какво точно бе мотивирало Израел да желае смъртта му. Надявайки се кожената чанта в скута му да съдържа някакви отговори, Малоун разкопча катарамите и извади книгата, трите тетрадки и четирите карти.
Книгата представляваше томче от XVIII век, с изтъркана корица с вдълбани мотиви, крехка като изсушена от слънцето кожа. Буквите от надписа бяха напълно нечетливи, така че внимателно я разтвори и прочете заглавната страница.
„Пътят на един герой“ от Евсевий Йероним Софроний.
Малоун запрелиства страниците. Романът бе писан преди повече от двеста години, а стилът бе педантичен и лишен от въображение. Чудеше се какво е значението му и се надяваше тетрадките да съдържат някакви разяснения.
Прехвърли и трите. Сбитият почерк беше на Хаддад, който бе водил бележките си на английски. Малоун зачете по-внимателно:
… насоките, които ми остави Пазителят, са твърде объркващи. Пътят на героя е труден. Опасявам се, че глупаво съм се подвел. Но поне не съм първият. Томас Бейнбридж също е бил глупак. Явно в края на осемнайсети век от библиотеката са му отправили покана и той е успял да извърви Пътя на героя. Със сигурност едно от условията на поканата е посещението да се запази в тайна. Пазителите едва ли са посветили две хилядолетия в опазване на съкровището си само за да бъде предадено то от някой поканен. Но Бейнбридж престъпил това условие и описал преживяванията си. В опит да смекчи предателството представил описанието си като роман, озаглавен не особено оригинално „Пътят на един герой“. Книгата била издадена в ограничен брой екземпляри и не привлякла особено внимание. По негово време светът бил препълнен с фантастични приказки (романи, които не се радвали на особена почит), така че пътешествието на главния герой до някаква митична библиотека не вдигнало шум. Преди три години открих екземпляр на книгата и го откраднах от едно имение в Уелс. Прочитът не дава много информация. Бейнбридж обаче не могъл да устои на изкушението за едно последно нарушение на исканото от Пазителите обещание. В последните години преди смъртта си той построил беседка в градината на имението си в графство Оксфорд. В мрамора й издълбал изображението на една картина и поредица от римски букви. Картината от Никола Пусен първоначално била известна с името „Щастие, помрачено от смърт“, но днес е по-известна като „Пастирите на Аркадия II“.
Малоун не бе запознат с творчеството на Пусен, макар да бе чувал името. За щастие, в една от тетрадките Хаддад бе включил още подробности.
Пусен бил истински страдалец и в много отношения приличал на Бейнбридж. Роден бил в Нормандия през 1594 г. и първите трийсет години от живота му били изпълнени с изпитания и сътресения. Страдал поради липсата на покровители, неблагодарни куртизанки, влошено здраве и дългове. Дори работата върху тавана на Голямата галерия на Лувъра не успяла да го вдъхнови. Едва когато през 1642 г. напуснал Франция и заминал за Италия, у него настъпила промяна. Това пътуване, което обикновено траело няколко седмици, отнело на Пусен почти шест месеца. След като пристигнал в Рим, Пусен започнал да рисува с нов стил и нова увереност, които не останали незабелязани и бързо му спечелили славата на един от най-уважаваните художници в града. Мнозина изказвали догадки, че някъде по пътя Пусен бил посветен в голяма тайна. Любопитното е, че когато завършил „Пастирите на Аркадия“, човекът, който поръчал творбата — кардинал Роспильози, който по-късно станал папа Климент IX — предпочел, вместо да закачи картината на видно място, да я сложи в личните си покои. Роспильози бил артистична личност, интересувал се от древното и езотеричното. Притежавал изключително богата лична библиотека и историците по-късно го нарекли „свободомислещия папа“.