Малоун изруга наум. Пистолетът на Хаддад бе останал върху една масичка в стаята. Не го бе взел със себе си.
Страшно умно. Щеше да му се наложи да импровизира.
Мъжете спряха пред вратата. Мъжът с пистолета почука и отстъпи настрани. Другият се престори на сервитьор, балансиращ подноса върху дланта си.
Ново почукване.
Може би Пам все още говореше по телефона с Гари. Това щеше да му осигури така необходимите секунди.
— Румсървис — чу гласа на единия от мъжете.
За разлика от американските хотели, в които шпионките на вратите бяха част от стандартното оборудване, британските хотели рядко спазваха такава традиция и техният не правеше изключение. Можеше само да се надява, че Пам няма да е толкова глупава, че да отвори вратата.
— Поръчали сте храна — каза мъжът с по-силен глас.
Пауза.
— Един господин направи поръчката.
По дяволите. Тя като нищо можеше да повярва, че той е поръчал храната, докато е спяла. Трябваше да предприеме нещо. Вдигна кофата за лед, за да прикрие лицето си и хукна по коридора.
— Храната е поръчана за тази стая — обясняваше в този момент мъжът.
Чу как Пам отключва.
Надзърна иззад кофата и видя, че въоръженият го е забелязал. Пистолетът моментално бе прикрит. Малоун използва този миг, хвърли кофата с леда в лицето на въоръжения и нанесе едно кроше в челюстта на онзи с подноса. Усети как костта поддава, мъжът рухна върху килима, а подносът и съдържанието му се пръснаха.
Другият се бе отърсил от първоначалния шок и тъкмо вдигаше пистолета, когато Малоун му нанесе два страховити удара в главата и заби коляно в гръдния му кош.
Нападателят му се присви и замря неподвижно.
Вратата на стаята се отвори. Пам го гледаше втренчено.
— Защо ти хрумна да отвориш вратата? — попита той.
— Реших, че си поръчал храна.
Малоун грабна пистолета и го напъха в колана си.
— И мислиш, че нямаше да ти кажа ли? — Той набързо претърси и двамата, но не намери никакви документи за самоличност.
— Кои са тия двамата? — попита Пам.
— Ето този те преследваше на летището.
Той сграбчи ръцете на слабия мъж и го завлече в стаята. После хвана другия за краката и го придърпа вътре.
— Доста твърдоглава жена си. — Той затръшна вратата с ритник.
— Бях гладна.
— Как е Гари?
— Добре е. Не можах много да говоря с него.
Единият от мъжете простена. Скоро щяха да се свестят.
Малоун грабна кожената чанта и пистолета на Хаддад.
— Хайде.
— Тръгваме ли си?
— Освен ако не искаш да си край тях, когато се свестят.
Видя, че перспективата не й се понрави особено.
— Нали имаш пистолет — напомни му тя.
— Който обаче предпочитам да не използвам. Тук не е Дивия запад. В хотел сме, пълен с хора. Така че дай да постъпим разумно и да се махаме. В града има предостатъчно хотели.
Тя грабна шала и наметна раменете си. Излязоха от стаята и се втурнаха в асансьора. Прекосиха фоайето и излязоха в студената нощ. Малоун се огледа. Трудно можеше да разбере дали ги следят. Имаше твърде много хора. Най-близката спирка на метрото бе на две пресечки, така че той се отправи натам. Умът му работеше на бесни обороти.
Как ги бе открил човекът от „Хийтроу“? И което бе още по-притеснително, откъде беше толкова сигурен мъжът с подноса, че той самият не е в стаята?
Един господин поръча храната.
Обърна се към Пам.
— Преди да отвориш вратата, извика ли, че не си поръчвала нищо?
Тя кимна.
— Тогава той каза, че ти си я поръчал.
Не бе съвсем точно. Каза, че някакъв господин е поръчал храната. И все пак… Дали пък не беше налучкване?
Едва ли.
32
Вашингтон, окръг Колумбия, 21:00 ч.
Стефани водеше Касиопея през смълчания квартал. Последните няколко часа се криха в покрайнините. Беше се обадила до централата на „Магелан“ от ресторант на веригата „Кракър Барел“ и бе научила, че Малоун не бе звънял. Но не така стоеше въпросът с Белия дом. От кабинета на Лари Дейли се бяха обаждали три пъти. Тя инструктира служителите си да предадат, че ще му се обади при първа възможност. Знаеше, че подобен отговор е доста изнервящ. Но нека Дейли се почуди дали следващия път, когато зърне приветливата й физиономия, тя няма да говори на живо по Си Ен Ен. Подобни опасения щяха да са достатъчни, поне за сега, да държат в шах заместника по националната сигурност. Хедър Диксън и израелците обаче бяха съвсем друга работа.