— Къде отиваме? — попита Касиопея.
— Да разрешим един проблем.
Кварталът бе с изящната архитектура, предпочитана от индустриалците през XIX век. Къщите в колониален стил, покритите с калдъръм алеи и старите дървета излъчваха богатство и сигурност, осезаеми дори в нощния мрак.
— Аз не съм ти някакъв агент — промърмори Касиопея. — Бих искала да съм наясно в какво се забърквам.
— Можеш да си тръгнеш когато поискаш.
— Добър опит. Но няма да се отървеш така лесно от мен.
— Тогава престани да задаваш въпроси. И Торвалдсен ли го разпитваш така?
— Защо не го харесваш? И във Франция вечно намираше за какво да се заядеш.
— Виж в какво положение съм, Касиопея. Котън здраво го е загазил. Собствените ми хора ме искат мъртва. Погнали са ме и израелци, и саудитци. Мислиш ли, че е разумно да харесвам когото и да било?
— Не отговори на въпроса ми.
Определено не. Но не можеше да признае истината. Че чрез познанството си с покойния й съпруг Торвалдсен беше опознал силните и слабите й страни и че в негово присъствие се чувстваше слаба и уязвима.
— Да кажем само, че двамата с него се познаваме прекалено добре.
— Хенрик се притеснява за теб. Затова и ме помоли да дойда. Предчувствал е неприятностите ти.
— А аз оценявам жеста му, което обаче не значи, че съм длъжна да го харесвам.
Стефани забеляза къщата, една от многото красиви тухлени резиденции, с дърворезба, веранда с колони и остър покрив. Лампите светеха само на първия етаж. Тя огледа улицата. Все още всичко бе спокойно.
— Върви след мен.
Алфред Херман рядко спеше. Отдавна бе тренирал ума си да се нуждае от не повече от три часа почивка.
Не беше достатъчно стар, за да участва лично във Втората световна война, макар че пазеше ярки детски спомени от маршируването на нацистите по улиците на Виена. През следващите десетилетия се бе борил активно срещу Съветския съюз и бе критикувал марионетния режим, който управляваше Австрия. Парите на семейство Херман датираха от времето на Хабсбургите. През последните петдесет години семейното богатство се бе увеличило десетократно, като голяма част от този успех можеше да се проследи до Ордена на Златното руно. Близките контакти с подобна групировка, с членове, избирани от всички краища на света, носеха предимства, на каквито баща му и дядо му не бяха имали възможност да се радват. Но ръководството на подобна организация носеше още по-големи преимущества.
Мандатът му обаче скоро щеше да свърши.
След смъртта му дъщеря му щеше да наследи всичко. А тази мисъл не му действаше утешително. Вярно, тя най-много от всички приличаше на него, поне в някои отношения. Смела и решителна, тя ценеше миналото и се стремеше с подобен на неговия ентусиазъм към най-важната от създадените от човека стоки — знанието. Но й липсваше шлифовката. Беше като недовършена творба, която винаги щеше да си остане такава.
Гледаше съсредоточено дъщеря си, която подобно на него също спеше малко. Беше я кръстил Маргарете, на майка й. Тя тъкмо се възхищаваше на макета на Александрийската библиотека.
— Възможно ли е да я открием? — прошепна тя.
Той се приближи към макета.
— Мисля, че Доминик е доста близо.
Тя го погледна изпитателно със сивите си очи.
— Не бива да имаме такова доверие на Сейбър. Никой американец не го заслужава.
Бяха водили този разговор и преди.
— Нямам доверие на никого.
— Дори и на мен?
Алфред се усмихна широко. И този разговор вече бяха водили.
— Дори и на теб.
— Сейбър разполага с прекалено много свобода.
— А ти завиждаш ли му? Възлагаме му трудни задачи. Не може да поставяш такива условия и да очакваш да действа както ние намерим за добре.
— Ще ни създаде неприятности. Неговата американска пробивност и изобретателност могат да се окажат проблем.